Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Думата „вендол“ е изключително древна, толкова древна, колкото народите на Северния свят, и означава „черна мъгла“. За нордмените тя идва през нощта и в нейното прикритие се явяват черни демони, които сеят смърт, убиват и ядат човешка плът. Демоните са космати и отвратителни на миризма и допир, свирепи и лукави, и въпреки че приказват на език, неразбираем за никой човек, съумяват да разговарят помежду си. Те идват с нощната мъгла и изчезват с дневната светлина — там, където никой човек не би посмял да ги последва.

Ръкописът на Ибн Фадлан представлява най-ранният познат документ, описващ от името на очевидец живота и обществените нрави на викингите. Той е изключителен писмен паметник, предаващ в най-живи подробности събития, случили се преди повече от хиляда години. Ръкописът, естествено, не е оцелял в първоначалния си вид през времето. Съдбата му сама по себе си представлява отделна история, не по-малко интересна от съдържанието на текста.

През юни 921 г. халифът на Багдад изпратил своя придворен, Ахмад Ибн Фадлан, като посланик при хана на българите. Ибн Фадлан отсъствал три години и фактически не успял да изпълни мисията си поради това, че пътьом попаднал на група нордмени и с тях преживял много премеждия.

Когато най-после се върнал в Багдад, Ибн Фадлан описал преживяванията си във вид на доклад до двора. Този първоначален ръкопис отдавна е загубен и за неговото възстановяване трябва да се разчита на отделни фрагменти, запазени в по-късни източници.

Най-познат от тях е Арабският географски сборник, съставен от Якут ибн-Абдала през тринадесети век. Якут цитира буквално дузина пасажи от доклада на Фадлан, който по това време вече е с тристагодишна давност. Логично е да се предположи, че Якут е използвал копие на оригинала. Въпреки това въпросните няколко абзаца са непрестанно превеждани и препревеждани от учените в по-късни времена.

Друг откъс, открит в Русия през 1817 г., е публикуван на немски от Санктпетербургската академия през 1823 година. Този материал включва няколко текста, публикувани преди това от Дж. Л. Расмусен през 1814 година. Расмусен е използвал ръкопис, открит в Копенхаген, по-късно загубен и от съмнителен произход. По това време съществуват също шведски, френски и английски преводи, но те са пословично неточни и определено не съдържат никакъв неизвестен материал.

През 1878 година са открити два нови ръкописа в частната антична колекция на сър Джон Емерсън, британския посланик в Истанбул. Сър Джон явно е бил от онези ентусиазирани колекционери, чиято страст към притежание чувствително надвишава интереса към самата придобивка. Ръкописите са открити след смъртта му и никой не би могъл да каже къде и кога са придобити.

Съществува и друг документ — география на арабски от Ахмад Тузи, надеждно датиран 1047 година, което го прави хронологически най-близък до оригинала на Ибн Фадлан, написан вероятно около 924–926 година. Въпреки това учените смятат ръкописа на Тузи за най-ненадежден от всички източници; текстът изобилства от явни грешки и противоречия и въпреки че нашироко цитира от „някой си Ибн Факи, пътешествал из Северния свят“, експертите все още приемат този материал с колебание.

Вторият ръкопис е този на Амин Рази, датиран приблизително 1585–1595. Написан е на латински и, според автора си, е пряк превод от арабския текст на Ибн Фадлан. Манускриптът на Рази съдържа известни сведения за огузките турци, както и няколко пасажа относно битки с „чудовищата на мъглата“, неоткрити никъде другаде.

През 1934 последно е открит текст на средновековен латински в манастира Ксимос, близо до Солун — североизточна Гърция. Ръкописът от Ксимос описва по-подробно отношенията на Ибн Фадлан с халифа и неговите преживявания със съществата от Севера. Както авторът, така и датирането на документа, са несигурни.