Кръвожадност (Книга втора)

Поетите и философите, които някога обичах да чета, са грешали. Смъртта не идва при всички ни, нито ходът на времето замъглява спомените ни, нито се превръщаме в пепел. Защото докато всички ме смятаха за мъртъв и надгробният камък, върху който бе издълбано името ми, бе положен върху студената земя като символ на земния ми край, в действителност животът ми току-що започваше. Сякаш през всичките тези години съм спал, обгърнат от покоя на най-тъмната нощ, за да се събудя в един свят, по-светъл и по-необятен, по-вълнуващ от всичко, което някога съм си представял.

Човешките същества, които някога познавах, продължаваха живота си, също като мен някога, прекарвайки ограничените си дни в ходене на пазар, работа на полето и тайно откраднати целувки, когато слънцето залезе. Сега за мен те бяха само сенки, незначителни като подплашените катерици и зайци, които се стрелкаха в гората, едва забелязващи света край тях.

Но аз не бях сянка. Бях цялостен — и неподвластен на най-големия им страх. Бях победил смъртта. Вече не бях преходен обитател на света. Бях негов господар и имах на разположение вечността, за да го подчиня на желанията си.

Беше октомври. Дърветата в гробището се бяха обагрили в кафяво, а студеният вятър брулеше листата им, помитайки задушаващата жега на вирджинското лято. Не че го усещах. Като вампир, тялото ми реагираше единствено на температурата на следващата ми жертва, стоплено от предвкусването на топлата кръв, разливаща се по вените ми.

А следващата ми жертва беше само на няколко крачки: момиче с кестеняви коси, което в момента прескачаше през оградата на имението на Хартнът, чиито граници достигаха до гробището.

— Клементайн Хавърфорд, какво правиш толкова късно на това място, когато би трябвало да си в леглото? — Игривият ми тон бе в пълен контраст с жаждата, която ме изгаряше отвътре. Клементайн не би трябвало да е тук, но винаги си е падала по Мат Хартнът. И въпреки че бе сгодена за Рандъл Хавърфорд, неин братовчед от Чарлстън, беше ясно, че чувството е взаимно. Тя вече играеше опасна игра, макар да не подозираше, че скоро ще се превърне в смъртоносна.

Клементайн се втренчи в мрака. От натежалите й клепачи и изцапаните с червено вино зъби си личеше, че е имала дълга нощ.

— Стефан Салваторе? — ахна. — Но ти си мъртъв!

Пристъпих към нея.

— На мъртъв ли ти приличам?

— Да, присъствах на погребението ти. — Наклони глава на една страна. Не изглеждаше разтревожена. Направо вървеше и спеше, замаяна от виното и откраднатите целувки. — Сън ли си?

— Не, не съм сън — отвърнах дрезгаво.

Сграбчих я за раменете и я притеглих към себе си.

Тя падна върху гърдите ми, а туптенето на сърцето й отекна в ушите ми. Ухаеше на жасмин, също както когато миналото лято ръката ми се бе плъзнала по корсажа на роклята й, докато палувахме и се целувахме под моста Уикъри.

Погалих бузата й с пръст. Клементайн беше първото момиче, в което бях влюбен, и често съм се чудел какво ли би било да я държа в прегръдките си, както сега. Притиснах устни към ухото й.

— По-скоро съм кошмар.

Преди тя да успее да издаде и звук, забих зъби право в югуларната й вена. Въздъхнах от наслада, когато кръвта й рукна върху устните ми. Обаче, за разлика от това, което можеше да се предположи по името й1, кръвта й не беше толкова сладка, колкото си представях. Вместо това имаше вкус на дим и нещо горчиво, като кипнало кафе върху бумтяща печка. Въпреки това пих жадно, на големи глътки, докато тя престана да стене, а пулсът й стана едва доловим. Отпусна се в ръцете ми, а огънят, който изгаряше вените и стомаха ми, бе потушен.

През цялата седмица ловувах, без да бързам, след като открих, че тялото ми се нуждае от две хранения на ден. Доставяше ми огромна наслада да се вслушвам в жизненоважната течност, която течеше в телата на обитателите на Мистик Фолс, опиянен от мисълта колко лесно бих могъл да им я отнема. Когато нападах, го правех внимателно, избирайки най-вече сред гостите на пансиона или някой от войниците от лагера близо до Лийстаун. Клементайн беше първата ми жертва, която някога ми е била приятелка — първата жертва, която жителите на Мистик Фолс щяха да оплакват.

Отдръпнах зъбите си от шията й и облизах устните си, като се насладих на последните капки кръв в ъгълчетата на устата ми. После я повлякох от гробището към каменоломната, където се криехме двамата с брат ми Деймън, след като се бяхме превърнали във вампири.

Слънцето тъкмо се прокрадваше над хоризонта, а брат ми Деймън седеше неподвижно до ръба на водата, загледан в дълбините й, сякаш в тях бе стаена тайната на вселената. Беше такъв, откакто преди седем дни се събудихме като вампири. Оплакваше смъртта на Катрин, жената вампир, която ни бе направила това, което сме сега. Въпреки че ме бе превърнала в силно същество, за разлика от брат си аз приветствах смъртта й. Тя ме бе направила на глупак и споменът за нея ми напомняше колко уязвим съм бил някога.