Песен за великия поход

Ей вий, друмници

и поддрумници!

Дървеници, щурци

ранобудници.

Не народ, а дропла

настъпана!

Рус невчесана,

Рус некъпана.

Я послушайте

нов напев от мен,

нов напев от мен

волно притъкмен.

Първо за това,

що било преди.

После за това,

що се днес реди.

Аз за тебе, Рус,

песен наредих,

че правдив съм аз

песнопоец лих.

Майсторя ги аз

тези пущини

и не ме е страх

от юмрук в зъби.

Ой, в далечен град,

та чак в Ипатова,

при Петър било,

при императора.

Писар щур един

развързал език:

«Хей, момци, у нас царува

глупав цар дръвник.

Цар глупак-чирак

секне се във длан.

Вдига Питерград

по германски план.

Втасал всичко — хайде

да се немчиме!

И отдава Рус

на понемчване!

Бръсне князете,

най-юначните!

Как за Рус, момци,

да не плачете?

Ориста й как

да не жалите?

Възразиш — с кривак

царя гали те.»

Де го чу млад стрелец,

де му чу гласа,

па му сграбчи той

късата коса:

«Я върви, пълзи,

не усуквай, брат!

Я поемай с мен

право в Питерград!

При самия цар.

Кай се, кучи син,

кай се, кучи син,

смутник и бунтар!»

По Тверска-Ямска

с звънци и под впряг

тичал дор три дни

писарят недраг.

На четвъртия,

в обедния зной,

в царския палат

се домъкнал той.

Появил се Петър

на висок чардак.

На стрелеца той

със кривак дал знак.

«Я кажи, стрелец,

кой те тук довя?

Или с тайна вест

идеш от Москва?»

«Ни съм от Москва,

ни ти нося вест,

най съм твой слуга,

и ти служа с чест.

Писар щур бунтар

водя, царю мой.

Пояс, царю мой,

бе разпасал той.

В механата пред

честния народ

хулеше без срам

твоя знатен род.»

«Въшка — викнал Петър,

дръж се, въшко, дръж!»

Късият перчем

щръкнал като ръж.

И замахнал Петър

със юмрук жесток —

само два цървула

зяпат на възбог...

Петър имал двор,

а на двора — кол,

на кола — въженце.

Туй бе само начало,

момченце.

Ой, суров наш цар,

славен, страшен мъж!

Буре с бира той

пиел наведнъж.

Пуши, а димът

на три сажена.

Кипри се по немски,

важен-важен е.

И глаголи тъй

царят пременен:

«Драги ми Лефорт,

я ела при мен.

Ти си майстор пръв,

в Амстердам прочут.

Аз ти бях чирак,

учех се на труд.

Да въртя топор

се научих там.

Я върни се, бързай

в твоя Амстердам.

И поклон от мен

всекиму стори.

Там кажи, че скръб

страшна ме мори.

Мъка ме мори

все по Рус добра.

Трябва да се мре,

страх ме е да мра.

Страх ме е да мра,

а пък зле съм, брат:

кой ще бди след мен

бди над Питерград?

Виждам през мъгли

и блата без брод

моя в тежък труд

покосен народ.

Нощем глас ехти

страшен и сърдит,

че лежи връз тях

тежкият гранит.

И обсаждат те

моя Питерград.

Стават и вървят

както на парад.

И вървят, крещят,

и крещят, вървят.

Просто да ти спре

в гърлото дъхът!

Викат: «Ний сме тук

истински царе.

Ще ни паднеш ти,

доще ден да мреш!

Ще оскубем ний

твоя лих перчем.

Ти бе кучи син,

кара ни да мрем,

с кръв да вдигнем град

ни накара ти

и се облажи

със болярите.

И затуй да знай

всеки дом и праг —

ний ще дойдем пак.

Ний ще дойдем пак!

Този град е наш,

наша кръв и пот.

Ще живее тук

само прост народ.»

Млъкна царят наш,

Петър наш немей.

А от него пот

като град се лей.

Слушайте, слушайте,

то се знай, харни сте

вие люде —

па било снежец, било

виелици люти.

С една дума,

бива ви!

Да ми сипнехте

купа бира вий!

То човешкият език

не е птичи.

Славен сте ми вий

измислили

обичай!

Топове гърмят,

камбани реват.

Вий навярно се досещате

какво става.

Рози — нямат чет.

Макове безчет.

Ех, погребват Петър

с голям рев.

И дали за туй,

че ридаха там

кой от срама кумова,

а кой и без срам —

но от този ден

двеста годин, брат,

глупави царе

гледа Питерград.

Двеста годин, брат,

все тоз стон нечут:

«Ний ще дойдем пак

зарад своя труд.

А дворяните,

лицемерите

с по едно въже —

на фенерите!»

Подир двеста годин

в октомврийски сняг

закипя Нева

от бряг, та до бряг.

Призори търчат

и се чудят вси:

там на всеки стълб

знатен туз виси!

Ой ти, лют народ!

Ой ти, Питерград!

Но защо ли пак

топове гърмят?

Зад морето — гръм.

Зад града — гърмеж.

Разбери го ти,

душо, както щеш!

Работи безчет

случиха се там.

Пея ви за тях,

както аз си знам.

Душо радостна,

весели се ти!

Дай съветска власт

на мужиците!

Офицерчето,

подпоручика,

го претрепаха

вчера в ГубЧеКа.

Викна «Яблоко»,

канара матрос:

«Чака ви пердах

по-голям от тоз!»

Лазят из Украйна

белолапите.

Чува нашият мужик

лоши работи.

Той е дал сърце

на Съветите.

Но прииждат в строй

пак проклетите.

И го мразят те

кръвно с гняв голям.

И Деникин с тях,

и Врангел там.

И сдушил се с тях

от Сибирско чак,

вълчи отряди

праща им Колчак.

Ах, рибки мои,

дребни костички!

Малчугани селски мои

още простички!

Няма да ви купят с грош

вас душманите!

Тръгнахте вий до един

с партизаните.

Все червени щикове

из полетата.

И бащите — там,

и — синчетата!

За едно се бий

тая ми войска:

да добий земя,

да оре така.

Че да звънва ръж,

че клас да даде

и колаче с точено

всеки да яде.

Как да не намразиш

мутрицата вражеска!?

Хей, разпели се на Дон —

песен, но не нашенска:

«Плават параходи

край пристанище.

С комунисти ще гостим

шараните.»

Ние пък за тях:

«Де се навирате?

Ще ви спипа ВеЧеКа —

изстиват ви дирите!»

От една беда

раснат три бели.

Пак над Питерград

нов гръм гърмоли.

Никой не разбра

кой, защо гърми.

Трудов мой народ

ставай, не дреми!

Тръгнал е насам

Юденич с войска,

дето няма чет.

Бре, ами сега?

Бият и отпред,

бият и отзад.

Ой, народ ти клет!

Ой ти, Питерград!

Като рече: дъжд!

Дъжд-проливница.

Гизна, та изгни

ранна зимница.

Ни овес, ни ръж —

урожаят лош.

То не бе живот,

а в корема — нож.

Със села казашки

Дон се е накичил.