Здрач на разсъмване

— Знаеш ли, че понякога си голямо магаре — каза жена ми вечерта, когато отнех Дядо Коледа от нашия син.

Бяхме в леглото, но тя не беше в настроение нито за сън, нито за любов.

Гласът й бе рязък и изпълнен с омраза:

— Как можеш да причиниш такова нещо на едно дете?

— Та той е на седем години…

— Малко дете е — сопна ми се Елън грубо, макар че рядко си говорехме по този начин. През повечето време нашето брачно съжителство бе тихо и спокойно.

Лежахме безмълвни. Завесите бяха дръпнати и разкриваха френските прозорци, водещи до красива тераса на втория етаж. Лунната светлина нахлуваше в спалнята ни, осветявайки я в бледо пепеляво. Дори на фона на това бледо сияние, въпреки че се бе завила с одеялото, гневът на Елън прозираше от нейната напрегната, скована поза, с която се преструваше, че се опитва да заспи.

Най-накрая жена ми проговори:

— Пит, ти току-що използва ковашки чук, за да разбиеш крехката фантазия на едно малко момче, една безобидна фантазия, само заради твоята фикс-идея, че…

— Не беше безобидна — казах търпеливо. — И освен това нямам никакви фикс-идеи.

— Напротив, имаш — настоя Елън.

— Просто вярвам в рационалното…

— О, я млъкни!

— Не искаш ли да поговориш с мен за това?

— Не. Безсмислено е.

Въздъхнах.

— Обичам те, Елън.

Тя остана безмълвна още доста дълго време. Вятърът виеше под стрехите.

Някъде сред клоните на черешовите дървета от задния на двор се обади бухал.

Най-накрая Елън ми каза:

— И аз те обичам, но понякога ми се иска да те сритам отзад.

Бях й ядосан, защото съзнавах, че не е справедлива, че позволява на чувствата да влияят на разума й. Сега, много години по-късно, бих дал всичко, за да я чуя отново да казва, че иска да ме срита отзад… Веднага бих се подчинил с усмивка.

Още от люлката моят син Бени беше научен, че Господ не съществува под никое име и под никаква форма, както и че религията е спасението на слабите хора, на които не им стига смелост да се изправят срещу света такъв, какъвто е. Не позволих Бени да бъде кръстен, защото за мен тази церемония представляваше примитивен обред, посредством който детето щеше да бъде въвлечено в един култ на невежество и ирационалност.

Елън — моята съпруга и майка на Бени — бе възпитавана като методистка и все още продължаваше (според мен) да съхранява следи от вярата си. Тя казваше, че е агностичка, неспособна да отиде по-далеч и да ме последва в лагера на атеизма. Обичах я изключително много, поради което й прощавах нейната непоследователност. Въпреки това не можех да изпитвам нищо друго освен презрение към тези, които не можеха да приемат факта, че вселената е лишена от Бог и че човешкото съществуване не е нищо друго освен биологична случайност.

Презирах всички, които превиваха колене и се унижаваха пред въображаемия Бог на съзиданието — всички методисти, лютерани, католици, баптисти, мормони, евреи и прочие. Те носеха най-различни етикети, но в крайна сметка споделяха същата нездрава заблуда.

Най-голямото ми отвращение обаче беше от онези, които някога са били незасегнати от заразата на религията — рационални мъже и жени като мен — но впоследствие са се подхлъзнали по пътеката на разума и са пропаднали в бездните на суеверието. Те предаваха своята най-ценна придобивка — независимия си дух, самоувереността си, интелектуалната си целокупност за недозрелите, съмнителни обещания за задгробен живот с тоги и музика на арфа. Бях по-отвратен от това, че отхвърлят с лека ръка предишния си светски мироглед, отколкото бих бил, ако научех, че някой стар приятел е развил всепоглъщаща страст към секса с кучета и се е развел с жена си заради някоя кучка от породата немска овчарка.

Хал Шийн, партньорът ми, с когото бях основал проектантското бюро „Фалън и Шийн“, също се гордееше със своя атеизъм. Той ми беше най-добрият приятел в колежа и двамата бяхме забележителен екип, когато възникнеше спор за религията. Неизбежно, ако някой хранеше вяра във висше същество или пък се осмелеше да оспори нашата гледна точка за вселената като сборище на могъщи безгрижни сили — всеки от тази пасмина съжаляваше, че ни е срещнал, защото ние събличахме всичките му претенции за зрелост и му разкривахме детето-идиот, какъвто той всъщност беше. Всъщност понякога ние даже не чакахме някой да повдигне въпроса за религията, а направо примамвахме нашите състуденти, за които знаехме, че са вярващи.