Затворникът на рая

Тази книга е част от цикъл романи, чието действие се развива в литературната вселена на Гробището на забравените книги. Тези романи са обединени от герои и сюжетни линии, които образуват повествователни и тематични връзки, въпреки че всеки от тях представя завършена и самостоятелна история.

Отделните части от серията за Гробището на забравените книги могат да се четат във всякакъв порядък, позволявайки на читателя да изследва лабиринта от истории по различни пътеки; преплетени в едно, те водят към сърцевината на повествованието.

Винаги съм знаел, че някой ден ще се завърна по тези улици, за да разкажа историята на човека, който изгуби душата и името си сред сенките на онази Барселона, потънала в неспокойния сън на едно време на пепелища и безмълвие. Тези страници са изписани с огън върху града на прокълнатите, думите са отпечатани навеки в паметта на онзи, който се завърна от мъртвите с обещание в сърцето и с товара на едно проклятие. Завесата се вдига, публиката притихва и преди сянката, надвиснала над съдбата им, да се спусне от декора, един хор от чисти души излиза на сцената. Настроени за комедия и с блажената невинност на онези, които вярват, че третото действие ще е и последно, те искат да ни разкажат една коледна приказка, без да знаят, че щом се обърне последната страница, мастиленият й дъх ще ги повлече бавно и неумолимо към сърцето на мрака.

Жулиан Каракс, „Затворникът на Рая“

(Издателство „Люмиер“ Париж, 1992)

Барселона, декември 1957 г.

Нея година по Коледа всяка сутрин осъмвахме под оловни небеса. Заскреженият град тънеше в синкав сумрак и хората ни подминаваха, увити чак до ушите, а дъхът им рисуваше облачета от пара в студения въздух. Малцина се спираха да погледнат витрината на „Семпере и синове“, а още по-малко се престрашаваха да влязат и да потърсят онази изгубена книга, която ги бе очаквала през целия им живот — и чиято продажба, да оставим поетичните излияния настрана, щеше да подпомогне закъсалата ни книжарница.

— Мисля, че днес ще е денят! Днес ще се обърне късметът ни — обявих аз, окрилен от първото кафе за деня — чист оптимизъм в течно състояние.

Баща ми, който се бореше със счетоводната книга от осем сутринта, жонглирайки с молива и гумата, вдигна поглед от тезгяха и огледа шествието от потенциални клиенти, които отминаваха по улицата.

— Чул те Господ, Даниел! Както сме я подкарали, ако не наваксаме с коледната кампания, през януари няма да можем да си платим дори тока. Ще трябва да измислим нещо.

— Вчера на Фермин му хрумна една идея — подхвърлих. — Смята, че е открил блестящ план за спасение на книжарницата от неминуем банкрут.

— Бог да ни е на помощ!

Цитирах дословно:

Чух как моливът на баща ми тупна на пода зад гърба ми и се обърнах.

— Тъй рече Фермин — добавих аз.

Мислех, че хрумването на Фермин ще разсмее баща ми, но тъй като това не се случи, го погледнах крадешком. Очевидно Семпере старши не само не намираше нищо смешно в тази безумна идея, но дори бе придобил едно вглъбено изражение, сякаш сериозно я обмисляше.

— Гледай ти… Фермин май е улучил в десетката — промълви.

Изгледах го невярващо. Може би тежката суша, засегнала търговията ни през последните седмици, най-сетне бе поразила и здравия разум на моя родител.

— Само не ми казвай, че ще му позволиш да се мотае из книжарницата по бели гащи.

— Не, разбира се, че не. Замислих се за витрината. Сега, като я спомена, изведнъж ми хрумна нещо… Може би още не е късно да спасим коледния сезон.

Той се скри в задната стаичка, откъдето се появи след малко, натъкмен с официалната си зимна униформа: все същите палто, шал и шапка, които помнех от детските си години. Беа подозираше, че не си е купувал нови дрехи от 1942 г. насам и по всичко личеше, че жена ми не греши. Докато си слагаше ръкавиците, баща ми се усмихваше разсеяно, а очите му блестяха от онова почти детинско въодушевление, което само грандиозните начинания успяваха да пробудят у него.

— Оставям те сам за малко — заяви той. — Ще изляза да свърша една работа.

— Мога ли да попитам къде отиваш?

Татко ми намигна.