Вуду

Пени Досън се събуди и чу, как нещо се движи крадешком из тъмната стая.

Отначало си помисли, че в ушите й кънти някакъв шум, останал от съня. Беше сънувала коне и дълги разходки с тях вън от града — това бе един от най-прекрасните и вълнуващи сънища, които я бяха спохождали през целия й единайсет и половина годишен опит в нощните видения. Когато започна да се събужда, умишлено се опита да се пребори с нахлуването на съзнанието, да задържи съня си, да не остави чудесната фантазия да изчезне. Но дочу странен звук и той я уплаши. Каза си, че е просто изпръхтяване на кон или шумолене на слама в конюшнята от съня й. Няма страшно. Но не успя да се убеди — странният звук някак не се връзваше със съня — и се събуди напълно.

Чудатият звук идваше от другата страна на стаята, откъм леглото на Дейви. Но не беше обикновеният шум, който би долетял посред нощ от седемгодишно момче, което е яло пица и сладолед за вечеря. Беше коварен звук. Определено коварен.

Какво ли правеше? Какъв ли номер бе замислил този път?

Пени седна в леглото си. Взря се в гъстите сенки, не успя да види нищо, наведе глава и напрегнато се заслуша.

Шумолене подобно на въздишка наруши тишината.

Последва мълчание.

Тя притаи дъх и се заслуша още по-напрегнато.

Съскане. А после смътен шум от влачене на крака и от стържене.

В стаята бе непрогледно тъмно. До леглото й имаше прозорец, но пердетата бяха спуснати и алеята отвън тази вечер бе необикновено тъмна, така че прозорецът не разпръскваше мрака.

Вратата бе открехната. Винаги я оставяха малко отворена, като си лягаха, така че татко да ги чуе по-лесно, ако го повикат през нощта. Но в останалата част от апартамента нямаше запалени лампи и през процепа не проникваше светлина.

— Дейви? — прошепна Пени. Той не отговори.

Шумул-шумул-шумул.

— Дейви, стига!

Нямаше отговор.

Седемгодишните момчета понякога са доста досадни. Истинска напаст.

— Ако си започнал някоя глупава игра, ще те накарам много да съжаляваш — заплаши го тя.

Дочу сух звук. Като старо увехнало листо, което отчетливо шумоли по нечий крак. Вече се бе приближило.

— Дейви, не се занасяй.

Още по-близо. Нещо пресичаше стаята към леглото й.

Не беше Дейви. Той не можеше да сдържа толкова дълго смеха си; досега щеше да се е издал.

Сърцето на Пени силно се разтуптя и тя си помисли: Може би е просто друг сън, като конете, само че този път лош.

Но знаеше, че е съвсем будна.

Очите й се насълзиха от усилието да различи нещо в тъмнината. Пресегна се към ключа на конусовидната нощна лампа до леглото си. Но не можа да го напипа ужасно дълго време. Опипваше отчаяно в мрака.

Потайният шум сега идваше от тъмнината до самото й легло. Нещото я бе достигнало.

Изведнъж опипващите й пръсти попаднаха на металния абажур, а после на самия ключ. Един конус лъчи се спусна върху леглото и на пода.

Наблизо не беше клекнало нищо опасно. Нощната лампа не светеше достатъчно, за да разпръсне всички сенки, но Пени все пак видя, че нямаше нищо опасно, заплашително и дори не на място.

Дейви беше в леглото си, от другата страна на стаята — спеше омотан в завивките си, под афишите за Чубака Уки от „Звездни войни“ и „Извънземното“.

Пени не чу повече странния шум. Но знаеше, че не си го бе измислила, пък и не беше момиче, което просто да загаси лампата, да издърпа завивките над глава и да забрави за всичко. Татко казваше, че любопитството й е достатъчно, за да убие към хиляда котки. Отметна завивките си, стана от леглото, застана съвсем неподвижна и се заслуша, както си беше по пижама и с боси крака.

Нямаше и звук.

Накрая отиде до Дейви и го огледа по-отблизо. Светлината от лампата й едва стигаше дотук; той бе обвит от сенките, но изглеждаше дълбоко заспал. Наведе се съвсем до лицето му, изучи клепките му и накрая реши, че не се преструва.

Шумът отново започна. Зад нея.

Тя се завъртя.

Сега беше под леглото. Съскащ, стържещ и леко потракващ звук, не особено силен, но вече не и съвсем потаен.

Нещото под леглото знаеше, че тя го е усетила. Нарочно издаваше звука, дразнеше я, опитваше се да я уплаши.

Не, реши тя, това е глупаво.

Освен това не беше нещо, не беше и караконджул — тя бе вече твърде голяма, за да вярва в такива страшилища. Това подхождаше повече на Дейви.

Беше просто… мишка. Да! Точно така. Просто мишка, по-уплашена и от нея.

Почувства известно облекчение. Не обичаше мишки и не искаше да се разхождат под леглото й, разбира се, но поне в кротката мишка нямаше нищо кой знае колко страшно. Тя е досадна и отвратителна животинка, но все пак не достатъчно голяма, за да й отхапе главата или нещо подобно.

Изправи се със стиснати юмручета и се опита да реши какво да прави сега.

Погледна към усмихнатия афиш на Скот Бейо до леглото си и й се прииска той да се заеме със случая. Скот Бейо никога не би се уплашил от мишката. Би пропълзял направо под леглото, би хванал жалкия гризач за опашката и би го пуснал в алеята зад блока им, без да му навреди, защото Скот Бейо бе не само смел — той бе също добър, чувствителен и внимателен.