Валиант

Много пъти през двадесет и осем годишния си живот Тами Шаста бе изпитвала страх, но той бледнееше пред ужаса, който преживяваше в момента. Съзнаваше, че работата й крие опасности. Всичко в днешно време бе свързано с риск. Заплахите дебнеха навсякъде — при шофиране на автомагистрала, при пресичане на улица, дори при миенето на прозорци. В края на краищата някое от стъклата можеше да се окаже счупено и кръвта й да изтече по време на работа, ако се порежеше на него.

По дяволите, всичко можеше да се случи! Това бе станало мото в живота й. Но не смяташе работата си за наистина коварна. Не, съвсем не беше така. В действителност какво лошо можеше да стане при сервирането на храна и напитки? Мислено прехвърли целия списък. Би могла да се подхлъзне и да падне или да се изгори, ако разсипе върху себе си гореща храна. Най-кошмарният сценарий, който си беше представяла, бе вероятността да бъде простреляна, ако й се наложеше да сервира на мафиотско парти. Но шансовете престъпници да живеят в малкото градче в Северна Калифорния, бяха почти нищожни. И все пак… ето, че беше изправена пред ужас, за който не бе допускала, че е възможно да съществува в реалния живот. Дори и след милион години развихрената й фантазия не би си представила подобна ситуация.

Тами стоеше като замръзнала, въпреки че цялото й същество крещеше да се обърне и да бяга, за да спаси живота си. Не. Това не се случва с мен. Тялото й отказваше да реагира. Най-добрите й планове да е хладнокръвна и да бъде готова за всичко се изпариха с нейната смелост. Тя не беше безстрашен супергерой. Приличаше на враснала в тревата статуя или на мим, застинал в ужас.

Устата й зееше отворена, но писък не излезе. Не можеше дори да изхленчи. Нищо. Сърцето й биеше толкова лудо, че за миг се запита дали няма да изскочи от гърдите й. Въпреки това, от гърлото й пак не се изтръгна никакъв звук. И макар че се нуждаеше от въздух, не бе в състояние да диша. Може би, ако си поемеше дъх, щеше да успее да изпищи, но… не. Отвратително!

Често бе чувала, че на прага на смъртта целият живот преминава пред очите ти като на филмова лента. Но сега пред нейния взор нямаше картини от миналото й. Не. Погледът на широко отворените й очи остана прикован върху огромния звяр, който ръмжеше насреща й.

Той беше човек, но не съвсем, тъй като никое нормално човешко същество нямаше такива остри зъби и не издаваше подобни дълбоки гърлени звуци като разярено животно, които я плашеха до смърт. Беше едновременно свиреп и красив.

Вероятно огромният мъж, който я ужасяваше, се помпаше със стероиди. Беше висок около два метра. Ръцете му бяха изключително мускулести, а широките му гърди й напомняха на масивна планина. И макар кожата му да бе със златист тен, то косата му беше това, което го правеше очарователен. Тя беше с цвят на есенни листа — червено-оранжева и с изсветлели руси кичури. Стигаше до раменете му, а отпред на челото се разделяше леко на една страна.

Тъй като чертите му бяха почти човешки, то лицето му би трябвало да всява страх. Но не беше съвсем така. Очите му, с цвета на разтопено злато, имаха котешка форма, с много дълги мигли. Носът му бе широк и по-плосък от нормалното. Изпъкналите скули доминираха пред другите му белези, но успешно допълваха волевата, квадратна брадичка. Тя привлече вниманието й към пълните му, почти нацупени устни, които в този момент се разделиха и откриха изключително бели, остри зъби, нетипични за нормалните хора.

— Отдръпни се назад, Тами! — Този, който извика, беше шефът й — Тед Армстронг. — Не прави резки движения и ела при мен. Веднага!

Да се отдръпна назад? Той очаква от мен да се раздвижа? Осъзна, че е започнала отново да диша, когато белите й дробове спряха да я болят от липсата на кислород. Имаше желание да извърне глава и да хвърли към шефа си онзи поглед „ти шегуваш ли се?“, но не беше в състояние да помръдне. Също така не можеше да застави ужасения си взор да се откъсне от огромния звяр, който бавно приближаваше и я дебнеше с големите си, странно красиви котешки очи. Мъжът изглеждаше страшно ядосан, когато отново изръмжа.

— По дяволите, Тами! Отстъпи бавно, сега! Дръж погледа си надолу, към земята, и ела при мен. Можеш да го направиш!

Младата жена си пожела да е така, но тялото й продължаваше да не я слуша, докато мълчаливо му крещеше да се подчини на заповедите й. Нищо не помръдна, освен сърцето, което лудо биеше в гърдите й, и въздуха, минаващ през разтворените й устни. Премигна, което бе напредък, но това беше всичко.

— Валиант! — Друг мъж извика силно. — Успокой се и се отдръпни далече от жената! Тя не те предизвиква! Просто е изплашена до смърт! — Новият глас имаше силен и дълбок тембър и звучеше ядосано.