Уикендът на Остърман

Садъл Вали, Ню Джърси, всъщност е село.

Във всеки случай, когато строителните предприемачи, дочули тревожните сигнали от западащия буржоазен Манхатън, в края на трийсетте години на века нахлуха в безжизнените земи, намериха село.

Белият пътен знак с формата на щит на Вали Роуд гласи:

„Добре дошли“ е изписано с по-дребен шрифт от предхождащите го думи, защото външните хора, онези пришълци с коли, които пристигат в неделя следобед и обичат да наблюдават жителите му в действителност съвсем не са добре дошли. В неделя следобед две полицейски коли от Садъл Вали патрулират по улиците.

Би могло също да се отбележи, че на пътния знак не пише нито дори просто:

Садъл Вали не признава по-висша власт, то само си е господар. Изолирано, спокойно, неприкосновено.

Неотдавна, в юлски неделен следобед, едната от двете полицейски коли изглеждаше изключително старателна. Бялата кола със сини линии бродеше из улиците малко по-бързо от обикновено. Отиваше от единия до другия край на селището — кръстосваше жилищните райони, обхождаше отпред, отзад и отстрани обширните, оформени с вкус едноакрови парцели.

Точно тази кола беше забелязана точно през този неделен следобед от няколко жители на Садъл Вали.

Трябваше да бъде забелязана, това беше част от внимателно измисления план.

Джон Танър, с къси тенис-шорти и риза, която беше носил и предния ден, с маратонки на бос крак чистеше гаража си и с половин ухо се вслушваше в звуците долитащи откъм басейна, където дванайсетгодишният му син Реймънд си беше поканил приятели. От време на време, когато крясъците преминаваха в разговор или съвсем утихваха, Танър се спускаше по алеята, за да може да погледне през вътрешния двор към басейна и да се увери, че с децата всичко е наред.

Тъкмо тръгваше да провери децата, когато жената на Танър — Алис влезе в гаража през вратата до пералнята и с раздразнение посочи с пръст към купчината от счупени неща за изхвърляне. Джон мразеше да се разделя с вещите си и насъбралата се купчина боклуци я вбесяваше. Този път тя посочи към сеялка, която от седмици лежеше в задната част на гаража. Джон забеляза жеста й.

— Останки от миналото. Бих могъл да я монтирам върху рамка от ковано желязо и да я продам на Музея за модерно изкуство — каза той. — Забравени шедьоври от Предградинарски период.

Алис Танър се изсмя. Мъжът й отново забеляза, както беше забелязвал толкова много пъти, че смехът й е хубав и приятен.

— Ще я издърпам до бордюра на тротоара и в понеделник ще я вземат. — Алис посегна към реликвата.

— Правилно. Чакай, аз ще го направя.

— Не, няма да го направиш. По средата на пътя ще се откажеш.

Мъжът й вдигна сеялката и я пренесе над стоящата до нея ротационна косачка „Бригс и Стратън“ и я постави в краката и. Алис се запромъква покрай поставеният върху пералнята малък сутиен „Триумф“, който тя шеговито наричаше „моя символ на социален престиж“. Веднага щом започна да бута сеялката по алеята, дясното й колело падна. И двамата се изсмяха.

— Сделката с музея се урежда. Няма да могат да й устоят.

Алис вдигна поглед и смехът и секна. На четирийсет ярда от тях, пред къщата им на Орчард Драйв бавно преминаваше бялата патрулна кола.

— Гестапо пази хората този следобед — отбеляза тя.

— Какво? — Танър вдигна колелото и го хвърли в отделението за семената на сеялката.

— Най-добрите в Садъл Вали в действие. За втори или трети път минават по Орчард Драйв.

Танър погледна отдалечаващата се патрулна кола. Шофьорът, полицаят Дженкинс, улови погледа му и за негово учудване нито му махна с ръка нито го поздрави. Никакъв признак, че се познават. Все пак, ако не приятели, те бяха поне познати.

— Може би кучето е лаело прекалено силно снощи.

— Детегледачката не каза нищо.

— Долар и петдесет цента на час е приличен подкуп, за да мълчи.

— По-добре е да закараш това нещо, скъпи. — Алис престана да мисли за полицейската кола. — Без колело вече е работа за таткото. Аз ще погледна децата.

Теглейки сеялката, Танър стигна до бордюра на тротоара. Погледът му беше привлечен от ярка светлина, идваща от около шейсет ярда. На запад Орчард Драйв завиваше наляво покрай групичка дървета. На няколко фута отвъд средата на завоя бяха най-близките им съседи, семейство Сканлън.

Патрулната кола, паркирана край пътя, отразяваше слънцето и светлината попадаше право в очите му.

Двамата полицаи се бяха обърнали на седалката и се взираха през задното стъкло, взираха се, той беше сигурен, е него. Няколко секунди Танър остана неподвижен. После тръгна към колата. Двамата полицаи се обърнаха напред, шофьорът запали двигателя и колата бързо се отдалечи.

Танър объркано погледна след нея, а после бавно тръгна към къщата си.

Полицейската кола на Садъл Вали профуча към Пийчтрий Лейн. Там намали и продължи със скоростта, с която обхождаше селото.