Тик-так

Един безветрен ноемврийски ден по безоблачното небе изведнъж се появи сянка, която заслони морскосиния шевролет корвет. Огрян от топлите лъчи на есенното слънце Томи Фан стоеше до колата и тъкмо протягаше ръка да вземе ключовете от Джим Шайн, продавача на автомобили, когато движещата се сянка падна върху него. Дочу се слаб пърхащ звук, издаден сякаш от някакви невидими размахани криле. Вдигна глава, като очакваше да зърне чайка, но не видя никаква птица.

Неизвестно защо сянката му бе внушила чувството за студ, за мразовит вятър, но въздухът беше напълно застинал. Той потрепери и усети ледено острие върху дланта си. Рязко отдръпна ръка и твърде късно разбра, че това не беше лед, а просто ключовете от корвета. Погледна надолу навреме, за да ги види как тупват върху настилката.

— Извинявам се — смънка той и понечи да се наведе.

— Не, не, аз ще ги взема.

Объркан, Томи отново вдигна намръщеното си лице към небето. Синьо от край до край. Нищо не се мотаеше из въздуха.

Най-близките дървета, по протежение на отсрещната улица, бяха кичести палми с огромни корони и листа, без видими клани, на които би могла да кацне птица.

Нямаше птици и върху покрива на автосалона.

— Странна история — подхвърли Шайн.

Томи го изгледа все още объркан.

— Моля?

Шайн отново му подаваше ключовете. Приличаше на дундесто момченце от църковен хор с невинни сини очи. Опитваше се да изглежда любезен, но зад привидно приятната усмивка се усещаше добре прикрита завист.

— Да се сдобиеш с корвет за първи път е почти толкова хубаво, колкото е и когато правиш сефтето си с жена.

Томи трепереше и все още се измъчваше от необяснимия студ. Пое ключовете. Те поне не бяха като късове лед.

Синият корвет го чакаше — лъскав и хладен като високопланински поток, който устремено се плъзга по изгладените речни камъни. Дължината му беше 4 метра и 53 сантиметра. Междуосието — 2 и 43. Ширината — 1 и 80, височината — 1 и 16, а минималното разстояние между шасито и земята — 11 сантиметра.

Техническите спецификации на колата бяха известни на Томи по-добре, отколкото свещениците познаваха подробностите от Библията. Той беше американец от виетнамски произход и религията му беше Америка, а църквата му — автомагистралата, а пък корветът беше на път да стане неговият свещен потир, от който да приема причастието си.

Макар де не беше кой знае какъв пуританин, Томи донякъде се засегна от сравнението, което Шайн направи между съвършенството — а именно съвършенството беше да притежаваш корвет — и секса. Поне в момента корветът му се струваше по-добър от всяка любовна игра в леглото, по-вълнуващ и по-чист — върховно въплъщение на скорост, изящество и независимост.

Томи стисна меката и леко запотена длан на Джим Шайн и седна зад волана. 93 сантиметра разстояние до тавана. Метър и 7 сантиметра място за краката.

Сърцето му тупкаше неспокойно.

Вече не му беше студено. Дори се беше разгорещил от вълнение.

Успял беше да включи клетъчния си телефон за захранване към гнездото на запалката. Корветът беше негов.

Шайн се приведе към отворения прозорец и се захили:

— Вече не сте като останалите простосмъртни. Вече сте бог!

Томи усещаше в думите на Шайн известна добронамерена подигравка за култа към автомобила… но донякъде вярваше, че казаното отговаря на истината. Зад кормилото на корвета той чувстваше, че детската му мечта се е сбъднала; самият той се усещаше приповдигнат и изпълнен със силата на колата.

Преди да изкара корвета от паркинга, той даде малко повече газ и колата му отвърна с басово изръмжаване. Кубатура 5,8 литра с компресия 10:0.5, триста конски сили.

Шайн се изправи и му пожела:

— На добър час.

— Благодаря, Джим.