Танц с дракони

Мина доста време между двете книги, знам. Така че едно уточнение може би ще е уместно.

Книгата, която държите в ръцете си, е петият том на „Песен за огън и лед“. Четвъртият том беше „Пир за врани“. Само че този том не толкова следва онзи в традиционния смисъл, колкото върви в тандем с него.

И „Танцът“, както и „Пирът“, подхващат разказа веднага след събитията от третия том в тази поредица, „Вихър от мечове“. Докато „Пирът“ бе съсредоточен върху събития във и около Кралски чертог, на Железните острови и в Дорн, „Танцът“ ни отвежда на север до Черен замък и Вала (и отвъд него), и през Тясното море до Пентос и Робския залив, за да подхване историите на Тирион Ланистър, Джон Сняг, Денерис Таргариен и всички други герои, които не видяхте в предния том. Вместо последователни, двата тома са успоредни… разделени географски, а не хронологично.

Но само донякъде.

„Танц с дракони“ е по-дълга книга от „Пир за врани“ и покрива по-дълъг период. Във втората половина на този том ще забележите, че някои гледни точки на герои от „Пир за врани“ се появяват отново. А това означава точно каквото си мислите: разказът е надхвърлил времевата рамка на „Пира“ и двата потока отново се сливат.

Следва „Ветровете на зимата“. В която, надявам се, всички ще тръпнем заедно отново…

Джордж Р. Р. Мартин

Април 2011 г.

Човешка смрад изпълваше нощта.

Варгът, с изпъстрена от сянката сиво-кафява козина, спря под едно дърво и подуши. Въздишка на вятъра сред боровете донесе към него човешката воня, натрапваща се над по-смътните мириси на лисица и заек, на тюлен и елен, та и на вълк дори. И те бяха човешки миризми, знаеше варгът. Вмирисани стари кожи, зловоние на смърт и вкиснало, почти удавено под по-силната миризма на пушек, на кръв и гнило. Само човек смъкваше кожите от други зверове и носеше по себе си козината и космите им.

За разлика от вълците, варгите не се бояха от човеците. Омраза и глад се стегнаха на кълбо в корема му и той тихо изръмжа, в зов към едноокия си брат и малката си лукава сестра. Бягаше през дърветата, а спътниците му в глутницата го следваха неотлъчно по петите. Те също бяха уловили миризмата. Докато тичаше, виждаше и през техните очи и зърваше сам себе си напред. Дъхът на глутницата лъхаше топъл и бял от дългите сиви челюсти. Лед бе замръзнал между лапите им, корав като камък, но ловът вече почнал, плячката бе пред тях. „Плът — помисли варгът. — Месо.“

Човекът бе уязвимо същество. Голямо и силно, с добри и остри очи, ала с притъпено ухо и с глух за мирисите нос. Сърните, лосовете, че дори и зайците бяха по-бързи, а мечките и глиганите — по-свирепи в бой. Обаче в глутници хората бяха опасни. Щом се доближиха до плячката, варгът чу плач на кутре, пращене на заледилия се сняг под тромави човешки лапи, скърцане на твърди кожи и дрънчене на дълги сиви зъби, каквито носеха човеците.

„Мечове — изшепна глас в него. — Копия.“