Специален доклад

Първата мисъл, която мина през главата на Андертън, когато видя младия човек, беше: „Оплешивявам. Оплешивявам, надебелявам и остарявам.“ Но не го изрече на глас. Вместо това отблъсна стола си назад, изправи се и решително заобиколи бюрото със сковано протегната дясна длан. Ръкува се с него, усмихвайки се с пресилена сърдечност.

— Уитуър? — попита той, като съумя да накара въпроса си да прозвучи любезно.

— Точно така — каза младежът. — Но за вас съм Ед, разбира се. Тоест, ако споделяте моята неприязън към ненужните официалности. — Изразът на русолявото му, вдъхващо огромно доверие лице показваше, че той смята нещата за вече уредени. Щяха да са Ед и Джон. Всичко щеше да тръгне в дух на сговор и сътрудничество още от самото начало.

— Имахте ли проблеми с откриването на сградата? — попита Андертън предпазливо, пренебрегвайки твърде дружелюбното встъпление. Мили боже, трябваше му нещо, за което да се залови. Страхът го докосна и Андертън започна да се поти. Уитуър обикаляше из офиса така, сякаш вече го притежаваше — сякаш измерваше големината му. Не можеше ли да изчака ден-два — просто заради приличието?

— Никакви проблеми — отвърна Уитуър безгрижно с ръце в джобовете. Той жадно разглеждаше дебелите папки, подредени покрай стената. — Всъщност аз не идвам във вашата агенция съвсем невеж. Имам някое и друго собствено впечатление за начина, по който се управлява „Предпрестъпност“.

С леко треперещи ръце Андертън запали лулата си.

— И как се управлява? Бих желал да знам.

— Не е зле — каза Уитуър. — Всъщност, даже доста добре.

Андертън се втренчи в него.

— Това искреното ви мнение ли е? Или просто ласкателство?

Уитуър срещна погледа му открито.

— Това е единственото ми мнение. Сенатът е доволен от вашата работа. Всъщност, направо са във възторг. — И добави: — Доколкото могат да бъдат възторжени едни извънредно стари хора.

Андертън трепна, но външно остана невъзмутим. Макар че това му костваше голямо усилие. Зачуди се какво ли мисли Уитуър в действителност. Какво всъщност ставаше вътре в този ниско остриган череп? Очите на младежа бяха сини, блестящи — и обезпокоително умни. Уитуър беше хитрец. И очевидно имаше големи амбиции.

— Доколкото разбирам — каза предпазливо Андертън, — ще бъдете мой помощник, докато се оттегля.

— И аз така го разбирам — отвърна другият без нито миг колебание.

— Което може да стане тази година или догодина… или след десет години. — Лулата в дланта на Андертън потрепна. — Никой не ме притиска да се пенсионирам. Аз основах „Предпрестъпност“ и мога да остана тук толкова дълго, колкото поискам. Решението е изцяло мое.

Уитуър кимна, изражението му си оставаше все така открито.

— Разбира се.

Андертън се насили да се поуспокои малко.

— Просто исках да изясним нещата.

— Още в началото — съгласи се Уитуър. — Вие сте шефът. Каквото кажете, това е. — С вид на самата искреност той попита: — Бихте ли могли да ми покажете организацията? Искам да се запозная с основния порядък колкото може по-скоро.

Докато вървяха покрай оживените, заляти с жълта светлина редици от офиси, Андертън каза:

— Вие, естествено, сте запознат с теорията на предпрестъпността. Предполагам, че това се разбира от само себе си.

— Зная публичната информация — отвърна Уитуър. — С помощта на вашите провиждащи мутанти вие дръзко и успешно сте премахнали следпрестъпната наказателна система от затвори и глоби. Както всички ние съзнаваме, наказанието никога не е представлявало сериозна спирачка за престъпниците и едва ли би могло да бъде голяма утеха за жертва, която вече е мъртва.

Стигнаха до асансьора. Докато той бързо ги спускаше надолу, Андертън каза:

— Вероятно сте доловили и основния законов недостатък на метода на предпрестъпността. Ние затваряме индивиди, които не са нарушили никакъв закон.

— Но със сигурност ще го сторят — заяви Уитуър убедено.

— За щастие не го правят — защото ние ги хващаме, преди да успеят да извършат акт на насилие. Така че самото извършване на престъплението е чиста метафизика. Ние твърдим, че са виновни. Те от друга страна неизменно твърдят, че са невинни. И в истинския смисъл на думата, те действително са невинни.

Асансьорът разтвори врати и те отново закрачиха по един жълт коридор.

— В нашето общество нямаме тежки престъпления — продължи Андертън, — но имаме затворнически лагер, пълен с потенциални престъпници.

Вратите се отвориха и затвориха и двамата се озоваха в аналитичното крило. Пред тях изникнаха внушителни камари от оборудване — рецептори на данни и изчислителни механизми, които изучаваха и преструктурираха входящия материал. А отвъд машинариите седяха тримата провидци, почти скрити за погледа сред лабиринта от жици.

— Ето ги — каза сухо Андертън. — Какво мислите за тях?