Сътворението

За хората от пети век пр.н.е. Индия е персийска провинция на река Инд, а Цин — само едно от воюващите помежду си княжества в днешен Китай. Все пак за улеснение съм използувал названието Индия, като с него обозначавам не само Гангската равнина, но и областите, които днес са известни като Пакистан и Бангладеш. Тъй като за онзи период английското название China би било съвсем погрешно, послужих си с древното име Cathay[1], включващо държавите между Янцзъ и Жълтата река. Където е възможно, използувам съвременните географски названия, като Средиземно море, или възприетите днес форми на имената, като например Конфуций[2]. Афганистан и Иран предпочитам да наричам с древните им имена: Бактрия и Персия.

[1] Древното название Cathay (Китай) съответствува на българското Китай, използувано в този превод, и е влязло в английски език през руски, като вероятно има татарски произход. Днес в английски се употребява думата China, произлязла от Ch’in (на бълг. Цин), една от многобройните държави, възникнали след разпадането на царството Чжоу (VIII-III в. пр.н.е.), която през 256 г. пр.н.е. завладяла Чжоу и наложила властта си над цял Китай. — Б. пр.

[2] В българския превод при предаването на имената сме се придържали към традиционно установилите се в съвременния ни език правописни и правоговорни форми, независимо че от гледище на езика на съответната страна в някои, случаи те се отклоняват от правилата за фонетична транскрипция. — Б. пр.

За обозначаване на разстоянията използувах нашите неметрични единици — милите. Колкото до датите, разказвачът обикновено гледа да съотнесе събитията към момента на започване на разказа, с който иска да обори Херодот (още неизвестен като „баща на историята“); можем да приемем, че това е вечерта на 20 декември 445 г. пр.н.е.

Сляп съм. Но не съм глух. Поради непълнотата на нещастието си вчера бях принуден да слушам близо шест часа един самозван историк, който с изопачения си разказ за „Персийските войни“ — на атиняните, естествено, им отърва да ги наричат „Персийски“ — така ме възмути, че да бях по-млад и по-влиятелен, щях да се надигна от мястото си в Одеона[1] и да внеса смут в цяла Атина, като го оборя.

[1] В Гърция и по-рядко в Рим кръгло здание за музикални представления, декламации и състезания, построено за пръв път в Атина по времето на Перикъл. — Б. р.

Все пак аз знам причината за Гръцките войни. А той не. Пък и кой грък би могъл да я знае? Прекарах по-голямата част от живота си в персийския двор и дори сега, вече седемдесет и пет годишен, още служа на Великия цар, тъй както служих и на баща му — моя любим приятел Ксеркс, — а преди това и на неговия баща, герой, известен дори на гърците като Дарий Велики.

Когато досадното четене най-сетне свърши — между другото въпросният „историк“ има слаб, монотонен глас, който поради твърдото дорийско произношение звучи още по-неприятно, — осемнадесетгодишният ми племенник Демокрит попита дали не искам да остана и да поговоря със злословника, хулещ Персия.

— Добре ще е да го направиш — каза той, — защото всички са вперили поглед в теб. Знаят, че навярно си много ядосан.

Демокрит учи философия тук, в Атина. Следователно препирните му доставят удоволствие. Запиши и това, Демокрите. В края на краищата именно по твое искане диктувам разказа си, от който ще научиш как и защо са започнали Гръцките войни. Няма да пощадя никого — включително и теб. Докъде бях стигнал? Да, до Одеона.

Усмихнах се със страдалческата усмивка на сляп човек — така един ненаблюдателен поет, говорейки за нас, невиждащите, описва изражението ни в подобни случаи. То и аз самият навремето, когато виждах, не обръщах особено внимание на слепците. От друга страна, съвсем не съм очаквал, че ще живея до старини, а още по-малко, че ще загубя зрението си. Това се случи преди три години — изведнъж белите облаци, които от известно време се спускаха пред очите ми, станаха непрозрачни.

Последното нещо, което видях, бе размазаното изражение на собственото си лице в едно огледало от полирано сребро. Това се случи в Суза, в двореца на Великия цар. Отначало помислих, че стаята се изпълва с дим. Но беше лято и нямаше огън. За миг се зърнах в огледалото, после вече не виждах. И оттогава насам не виждам нищо.

В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Маздa[1]. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.

[1]Върховното божество в зороастризма. Олицетворява живота и светлината и според персийската митология накрая ще победи противника си Ариман, символизиращ злото (старогр. Ормузд). — Б. пр.