Синухе Египтянина (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Аз, Синухе, син на Сенмут и жена му Кипа, пиша тия редове не за да възхвалявам боговете на Кеми1, защото боговете ми омръзнаха. Не за да възвеличавам фараоните, защото и техните дела ми омръзнаха. Пиша заради себе си. Не за да лаская богове и царе, нито пък воден от страх или с надежда за бъдещето. Досега толкоз много съм преживял и изгубил, че не ме терзае никакъв страх, а надеждата за безсмъртие ми омръзна също колкото боговете и фараоните. Ето защо пиша единствено заради себе си и предполагам, че по това се различавам както от всички писатели в миналото, така и от ония, които тепърва ще вземат перото.

Защото всичко писано досега е било или заради боговете, или заради хората. Фараоните причислявам към хората, понеже те са като нас — в омразата и страха, в алчността и разочарованията. Между тях и нас няма разлика. Ако ще и хилядократно да ги приравняват към боговете, те пак си остават хора като всички останали. Вярно, че разполагат с власт да дадат воля на омразата си и да избягат от страха си, ала тази власт не ги предпазва от алчността и разочарованието. Що се отнася до написаното, то е написано или по заповед на царете, или за възхвала на боговете, или за подвеждане на хората да повярват в неща, които никога не са се случвали. Или да повярват, че всичко е станало по-иначе, отколкото в действителност. Или че дялът на този и онзи в събитията е бил по-голям или по-малък, отколкото в действителност. Това имам предвид, като казвам, че всичко написано от дълбока древност до ден-днешен е било заради боговете или заради хората.

Всичко се връща към старото, под слънцето няма нищо ново и човекът не се променя, макар облеклото и думите в езика му да се менят. Затуй не ми се вярва в бъдеще да се пише по-иначе, отколкото досега, щом и човекът си остава все същият. Хората се нахвърлят на лъжата като оси на мед, думите на разказващия приказки, приклекнал край бунището на уличния ъгъл, ухаят като тамян, ала от истината хората бягат.

Но аз, Синухе, син на Сенмут, в старостта и разочарованието си се наситих на лъжата. Ето защо пиша единствено заради себе си и само онова, което съм видял с очите си или съм чул да разказват като истинно. По това се различавам от всички живели преди мен и от ония, които ще дойдат след мен. Защото човек, който реди думи върху папируси, и особено такъв човек, който кара да издълбаят в камък името и делата му, таи надеждата, че думите му ще се четат и бъдните поколения ще величаят делата и мъдростта му. А в моите думи няма много за величаене, делата ми не заслужават възхвала, мъдростта горчи на сърцето ми и не радва никого. Децата няма да чертаят думите ми върху глинени плочки, когато се упражняват в изкуството да пишат. Хората няма да ги повтарят, за да изглеждат по-умни чрез мъдростта ми. Не, пишейки тези редове, аз изоставям надеждата някога да бъда четен и разбран.

Защото в своята злост човекът е по-жесток и безпощаден от крокодила в Нил. Сърцето му е по-кораво от камък. Суетата му не познава граници. Потопиш ли го в реката, той ще си бъде същият, щом дрехите му изсъхнат. Потопиш ли го в тъга и разочарование и успее ли да се съвземе, той пак ще си бъде същият както преди. Много промени съм видял през живота си аз Синухе, и все пак всичко си оставаше същото, а човекът — непроменен. Е, има и такива, дето казват, че се е случило нещо небивало, но това са празни приказки.

Аз, Синухе, видях на улицата как един младеж преби баща си. Видях бедни да се вдигат срещу богати и богове срещу богове. Видях едного, който някога беше пил вино от златни чаши, да се навежда одрипавял и да, загребва в шепите си вода от реката. Ония, дето бяха отмервали злато, просеха по улиците, а жените им за една медна гривна се продаваха на татуирани негри, за да купят хляб на децата си.

Ала така е било открай време. И в древността под пищен сенник се е излягал някой, прекарал нощта на глинен под. Чужденци и тогава са нахлували, разбивали са главите на децата о къщните прагове и са поробвали жени, облечени с царствени ленени одежди. И тогава мъжете, построили си гробници за вечния живот, са бивали погубвани, а труповете им хвърляни в реката.

С една дума, не съм видял да се случва нищо ново — каквото е ставало по-преди, това ще става и в бъдеще. Както човекът не се е променил досега, така и в бъдеще не ще се промени. Ония, които ще дойдат подир мен, ще бъдат същите, каквито са били предшествениците ми. Как тогава ще проумеят мъдростта ми? Защо да се надявам, че ще четат словата ми?