Сфера

От известно време хоризонтът беше като монотонна, плоска, синя лента, отделяща океана от небето. Хеликоптерът на военно-морските сили се носеше в бръснещ полет, ниско над вълните. Въпреки оглушителния шум и вибрациите идещи от перките, Норман Джонсън се унесе в сън. Умората го налегна — през последните четиринадесет часа беше сменил няколко военни самолета. Нещо нетипично за един петдесет и три годишен професор по психология.

Нямаше представа колко време е спал. Когато се събуди, забеляза че хоризонтът е все така равен, но далеч пред тях се виждаха белезникавите полумесеци на кораловите атоли. Попита в ларингофона:

— Какво е това?

— Островите Нинихина и Тафахи — отвърна пилотът. — Формално принадлежат на Тонга, но практически са незаселени. Добре ли спахте?

— Горе-долу — Норман извърна глава към плъзгащите се под тях острови — снежнобяла плажна ивица, няколко палмови дръвчета, после отново океанът.

— Откъде ви докараха? — запита пилотът.

— Сан Диего — извика Норман. — Тръгнах вчера.

— През Хонолулу, Гуам и Паго, така ли?

— Точно така.

— Дълго пътуване — отбеляза пилотът. — С какво се занимавате, сър?

— Психолог съм — рече Норман.

— Смахнатолог, а? — пилотът се ухили. — Защо пък не? Вече опитаха с всички останали.

— Какво искате да кажете?

— От два дена насам непрестанно превозваме хора от Гуам. Физици, биолози, математици, каквото ви хрумне. Целият свят се е понесъл към сърцето на нищото в Тихия океан.

— Какво става в същност? — поинтересува се Норман.

Пилотът го погледна с неразгадаемо изражение зад тъмните очила.

— Нищо не ни казват, сър. А на вас? Обясниха ли ви нещо?

— Казаха ми, — отговори Норман, — че имало самолетна катастрофа.

— А-ха — кимна пилотът. — Викат ви при катастрофи, така ли?

— Да, случва се.

Вече близо десет години Норман Джонсън се числеше в списъка на екипа от експерти за неотложна помощ при самолетни катастрофи. За първи път го потърсиха през 76-та, след катастрофата на самолет на „Юнайтед еърлайнз“ над Сан Диего, последва Чикаго 78-ма и Далас, през 82-ра. Всеки път по един и същ начин — тревожно телефонно обаждане, трескаво събиране на багажа, отсъствие от работа, за около седмица. Но този път жена му, Елен, бе направо бясна. Повикването дойде на първи юли, а това означаваше, че няма да го има и на четвърти — за традиционната скара. На всичко отгоре предстоеше да се завърне и Тим, приключил успешно втори курс в Чикагския университет и на път за лятната работа в Каскадите. А и Ейми, вече на шестнадесет, току що си бе дошла от Андоувър, а Ейми и Елен никак не се погаждаха, когато го нямаше Норман да успокоява топката. Волвото пак създаваше проблеми. По всичко изглеждаше, че ще пропусне и рожденият ден на мама, през следващата седмица. „Каква катастрофа? — гневеше се Елен. — Не съм чувала за никаква катастрофа.“ Тя бе включила радиото, докато Норман си събираше багажа. В новините не съобщиха нищо за самолетна катастрофа.

За изненада на Норман, колата която спря пред къщата беше с флотски номер, а шофьорът носеше военна униформа.

— Никога досега не са пращали военни — рече Елен, която го бе последвала надолу по стълбите. — Да не е военна катастрофа?

— Не зная — отвърна той.

— Кога ще се върнеш?

Той я целуна.

— Ще ти се обадя. Обещавам.

Но не се обади. Държаха се с него вежливо и с уважение, но не го допускаха до телефона. Първо на летище „Хикъм“ в Хонолулу, а после във военно-морската въздушна база в Гуам, където бе пристигнал в два след полунощ и прекара половин час в някаква вмирисана на аеробензин стая, загледан тъпо в броя на „Американ джърнъл ъф сайколоджи“, който бе взел със себе си преди да тръгне. Пристигнаха в Паго Паго малко преди зазоряване. Веднага го качиха на голям хеликоптер от типа „Морски рицар“, който незабавно се отлепи от тармаковата писта и се насочи на запад, над палмовите дървета и ръждивите покриви, право към открития океан.

Летяха близо два часа, които Норман прекара в сън. Елен, Тим, Ейми и рождения ден на мама изглеждаха безкрайно далеч.

— Къде се намираме всъщност?

— В южния Пасифик — между Самоа и Фиджи — отвърна пилотът.

— Можете ли да ми го покажете на картата?

— Не ми е разрешено, сър. Пък и няма какво да се види. Точно в този момент най-близката земя е поне на двеста мили от тук.

Норман впери поглед в равния хоризонт, все така син и лишен от очертания. Не мога да повярвам, помисли си той. Сетне се прозя.

— Не ви ли омръзва да го гледате?

— Да ви кажа право — не, сър, — отвърна пилотът. — Щастлив съм, че мога да летя. — Поне времето си го бива. Но няма да се задържи така. Над Адмиралтейските острови се оформя циклон и до няколко дни ще цъфне и тук.

— И тогава какво?