Сенчести души

— Мило дневниче — прошепна Елена, — колко е разочароващо това? Оставих те в багажника на ягуара, а сега е два след полунощ. — Притисна пръста си към крака под нощницата си, все едно пишеше с химикал, за да добави точката. Продължи да нашепва още по-тихо, облегнала чело на прозореца. — А и се страхувам да изляза навън, в тъмното, за да те взема. Умирам от страх! — Опря още веднъж пръст върху крака си и чак след това, щом усети стичащите по бузите си сълзи, неохотно включи мобилния си на запис. Беше глупаво да хаби батерията, но не можеше да го превъзмогне. Нуждаеше се от това.

— И ето че сега съм тук — заговори тя приглушено, — на задната седалка на колата. Това трябваше да са бележките за днешния ден в дневника ми. Между другото, за това пътуване се разбирахме така: аз да спя на задната седалка на ягуара, а Мат и Деймън навън. Сега навън е толкова тъмно, че никъде не виждам Мат… Боя се, че полудявам, плача и се чувствам напълно изгубена… Толкова самотна без Стефан…

— Трябва да се отървем от ягуара — твърде голям, твърде червен, твърде крещящ и твърде запомнящ се, а ние се стараем да не бием на очи, докато пътуваме към мястото, където може би ще открием Стефан. Пръстенът с лапис лазули и диамантеният медальон, който Стефан ми остави в деня, преди да изчезне, ще останат най-ценните ми притежания, след като продадем колата. В деня преди… преди Стефан да бъде подмамен да потегли на толкова дълъг път с надеждата, че може да се превърне в нормално човешко същество. А сега…

— Как да спра да мисля за това, какво му причиняват те точно в този момент — които и да са тези те! Вероятно онези китсунета, злите духове на лисиците в затвора, наречен Ши но Ши. — Елена замлъкна, за да избърше нос в ръкава на нощницата си. — И как въобще се забърках в тази каша?

Поклати глава и удари с юмрук върху облегалката.

— Ако успея да реша тази загадка, може би ще измисля план А. Винаги съм имала план А. Приятелките ми пък винаги са имали план Б и В, за да ми помогнат. — Елена примигна натъжено, замислена за Бони и Мередит. — Но сега съм ужасена, че никога повече няма да ги видя. Страх ме е и за целия Фелс Чърч.

За момент момичето остана все така сковано, с юмрук, притиснат върху коляното. Един тих глас й нашепваше отвътре: Спри да хленчиш, Елена, и се замисли. Замисли се за всичко, при това от самото началото.

Началото? Кое беше началото? Стефан?

Не, тя беше живяла във Фелс Чърч много преди Стефан да се появи в града.

Бавно, почти сънено, продължи да диктува на мобилния си телефон.

— Първо: коя съм аз? Елена Гилбърт, осемнадесетгодишна. — После добави, но още по-бавно: — Не мисля… че ще е лишено от основания да кажа, че съм красива. Ако не знаех, че съм красавица, никога нямаше да се огледам в огледало. И никой нямаше да ме засипва с комплименти. Макар че красотата ми не е нещо, с което би трябвало да се гордея, защото просто съм я наследила от майка си и баща си…

— Как изглеждам? Имам руса коса, падаща на вълни върху раменете ми, и сини очи, за които някои казват, че приличат на лапис лазули: тъмносини, със златисти точици. — Засмя се сподавено. — Може би именно заради това толкова ме харесват вампирите.

Отново стисна устни и заговори по-сериозно, зареяла поглед в непрогледния мрак наоколо:

— Много момчета ме наричаха най-ангелското момиче на света. И аз кокетничех с тях. Всъщност просто ги използвах, за да се сдобия с популярност, за забавление, за какво ли не още. Честна съм, нали? Свикнах да гледам на момчетата като на трофейни завоевания. — Замълча. — Но имаше и още нещо. Нещо, за което през целия си живот съм знаела, че ще се сбъдне, но не знаех какво точно е то. Имах чувството, че непрекъснато търся нещо в момчетата, което никога не можех да открия. Никоя от свалките ми или игричките с момчетата не успя да докосне… нещо дълбоко в сърцето ми… докато накрая не се появи едно много специално момче. — Елена спря, преглътна и едва тогава го повтори: — Да, точно така… едно много специално момче. Името му беше Стефан. Но се оказа, че той не е такъв, какъвто изглеждаше, а именно — нормален, но великолепен гимназист с разрошена тъмна коса и очи, зелени като изумруди. Стефан Салваторе се оказа вампир. Истински вампир.

Елена спря, за да си поеме дъх, задавена от чувствата и спомените. Успя да изрече следващите си думи едва след като си пое дълбоко дъх:

— Както и по-големият му брат, прекрасният Деймън.

Прехапа устни смутено. Доста време изтече, преди да продължи: