Рубиненочервено

книга първа от трилогията „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Книгите от трилогията

СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ

1. Рубиненочервено

2. Сапфиреносиньо

3. Смарагдовозелено

Хайд Парк, Лондон

8 април 1912

Докато тя, падайки на колене, започна да плаче, той се заоглежда на всички страни. Както и предполагаше, по това време в парка нямаше жива душа. Джогингът все още не беше на мода, а за бездомници, спящи загърнати с вестник, беше прекалено студено. Внимателно уви хронографа в една кърпа, след което го прибра в раницата си.

Тя се беше свила до едно от дърветата на северния бряг на Сърпентайн Лейк върху килим от повехнали минзухари.

Раменете й потръпваха, а риданията й звучаха като отчаяните вопли на ранено животно. Той едва издържаше. Но от опит знаеше, че е по-добре да не я закача, затова се отпусна до нея във влажната трева, загледа се в гладката водна повърхност и зачака.

Зачака да отмине болката, която вероятно никога нямаше да я напусне напълно. И той изпитваше същото, но се опитваше да се вземе в ръце. Тя не трябваше да се притеснява и за него.

— Дали хартиените кърпички вече са измислени? — каза най-накрая тя подсмърчайки и обърна към него набразденото си от сълзи лице.

— Нямам представа — отвърна той. — Но мога да ти предложа истинска платнена кърпичка, при това с избродиран монограм.

— „Г. М.“ Да не би да си я откраднал от Грейс?

— Даде ми я доброволно. Спокойно можеш да я подгизнеш, принцесо.

Тя разтегна устни в крива усмивка, когато му върна кърпичката.

— Сега вече е съсипана. Съжалявам.

— Глупости! В тези времена хората ги оставят да изсъхнат на слънце и отново ги ползват — каза той. -Важното е, че престана да плачеш.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Не трябваше да я изоставяме. Тя има нужда от нас! Изобщо не знаем дали блъфът ни ще успее, а и няма никакъв шанс някога да разберем.

От думите й го заболя.

— Мъртви още по-малко ще сме й от полза.

— Само да можехме да се скрием някъде с нея, някъде в чужбина, под фалшиво име, докато порасне достатъчно...

Той я прекъсна, клатейки енергично глава.

— Биха ни намерили навсякъде, обсъждали сме го хиляда пъти. Не сме я изоставили, направихме единственото правилно нещо: дадохме й възможност да води безопасен живот. Или поне през следващите шестнайсет години.

Тя замълча за момент. Някъде в далечината изцвили кон, а откъм Керидж Драйв се чуваха гласове, въпреки че все още беше почти нощ.

— Знам, че си прав — каза накрая. — Просто толкова боли от мисълта, че никога повече няма да я видим. — Прокара ръка през разплакалите си очи. — Поне няма да скучаем. Рано или късно ще ни издирят и в това столетие, и тогава ще насъскат пазителите по следите ни. Той няма да се откаже без борба нито от хронографа, нито от плановете си.

Той се усмихна, защото видя в очите й да проблясва приключенският й дух и знаеше, че на първо време кризата е преодоляна.

— Може пък да сме успели да го надхитрим или да се окаже, че другият хронограф не работи. Тогава няма да може да мръдне.

— Да, хубаво би било. Но ако все пак не се окаже така, ние сме единствените, които могат да осуетят плановете му.

— Дори и само заради това постъпихме правилно. — Той се изправи и изтупа пръста от дънките си. — Хайде, ставай! Проклетата трева е влажна, а ти все още трябва да се щадиш.

Тя му позволи да я изправи на крака и да я целуне.

— Какво ще правим сега? Ще търсим място, където да скрием хронографа ли?

Тя погледна с колебание към моста пред тях, който отделяше Хайд Парк от Кенсингтън Гардън.

— Да. Но преди това ще плячкосаме складовете на пазителите и ще се запасим с пари. След това можем да хванем влака за Саутхемптън. В сряда оттам ще отпътува Титаник за първото си плаване.

Тя се засмя.

— Значи това е представата ти за щадене! Но аз съм „за“.

Той беше толкова щастлив, че тя отново се смееше, че я целуна още веднъж.

— Всъщност си мислех... Принцесо, нали знаеш, че морските капитани имат пълномощията да сключват бракове?

— Искаш да се ожениш за мен? На Титаник? Да не си се побъркал?

— Това би било много романтично.

— Да, като се изключи това с айсберга. — Тя положи глава на гърдите му и зарови лице в сакото му. — Толкова много те обичам — промълви.

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

— Да — отвърна тя, все още отпуснала глава на гърдите му. — Но само ако най-късно в Куийнстаун слезем от борда.

— Готова ли си за следващото приключение, Принцесо?

— Готова съм, ако и ти си готов — каза тихо тя.