Ръкописът на Чансълър

3 юни 1968 година

Тъмнокосият мъж гледаше вторачено стената пред себе си. Столът, на който седеше, както и останалите мебели в стаята, бе приятен на вид, но неудобен. Ранният американски колониален стил и спартанската подредба бяха сякаш нарочно подбрани, за да могат посетителите да оценят в неприветливата обстановка грандиозния си шанс да се срещнат с човека, пред чийто кабинет се намираха.

Мъжът наближаваше тридесетте, лицето му бе ъгловато, чертите остри и изсечени, сякаш издялани от скулптор, много по-грижлив към детайлите, отколкото към образа като цяло. Това лице издаваше вътрешен сблъсък, то бе поразително и същевременно тревожно. Очите покоряваха — дълбоки, ясносини, открити и питащи. В момента те наподобяваха очите на синеоко зверче — бързо се стрелкаха във всички посоки, проницателни, недоверчиви.

Младият мъж се казваше Питър Чансълър. Изразът му беше суров и също така неподвижен, както позата в стола. В очите му бе стаен гняв.

Още един човек имаше в стаята пред кабинета — секретарка на средна възраст, с тънки, безцветни устни, винаги напрегнато стиснати, и с посивели коси, вдигнати на кок, наподобяващ избелял сламен шлем. Тя бдеше като страж от преторианска гвардия, като зло куче над спокойствието на човека зад дъбовата врата.

Чансълър погледна часовника си и секретарката го стрелна неодобрително с поглед. Всяка проява на нетърпение тук бе неуместна — достъпът до кабинета се смяташе за събитие, което оправдава всичко.

Беше шест без четвърт; останалите кабинети бяха вече безлюдни. Малкото студентско градче на университета „Парк Форест“ в северозападните щати, оживено и приповдигнато от наближаващия край на учебната година, се готвеше за още една пролетна вечер.

„Парк Форест“ се стремеше да избегне вълненията, обхванали повечето университети, да остане безметежен пристан сред бушуващия океан на недоволство — откъснат, богат, спокоен, общо взето, без безредици, но и без блясък.

Говореше се, че тъкмо това спокойствие бе довело човека зад дъбовата врата в „Парк Форест“. Той търсеше недостъпно уединение, дори забрава, което, разбира се, не бе осъществимо. Мънро Сейнт-Клеър бе служил като помощник-държавен секретар при Рузвелт и Труман, извънреден посланик при Айзенхауер, Кенеди и Джонсън. Той бе обикалял света с открити пълномощия и осланяйки се на своя собствен опит, бе отстоявал идеите на своите президенти по тревожните точки на планетата. Решението му да прекара пролетния семестър като гост-професор в „Парк Форест“, докато събира материал за бъдещите си мемоари, смая попечителите на този богат, но малък университет. Те преглътнаха изненадата си и осигуриха на Сейнт-Клеър уединение и спокойствие, каквито не би намерил в Кеймбридж, Ню-Хейвън или Бъркли.

Така твърдяха слуховете.

За да пропъди собствените си мисли, Питър Чансълър се опита да си припомни забележителните събития в биографията на Сейнт-Клеър. Но не успя! Напоследък събитията в неговото лично настояще бяха направо отчайващи. Двадесет и четири месеца безвъзвратно загубени, потънали в академично забвение. Цели две години от живота му!

Докторската му дисертация бе отхвърлена от научния съвет на „Парк Форест“ с осем срещу един гласа. Единственият глас „за“ бе на научния му ръководител, който поради тази причина не можа да повлияе на останалите. Чансълър бе упрекнат в повърхностност, лекомислено незачитане на исторически факти, безсистемно проучване на материята и накрая — в безотговорно вмъкване на белетристични моменти на мястото на неоспорими данни. Повече шансове нямаше. Беше се провалил. Решението не можеше да се обжалва — поражението бе окончателно.

От състояние на приповдигнатост той потъна в дълбока депресия. Преди шест седмици списание „Форин сървис джърнъл“, издавано от университета в Джорджтаун1, прие да публикува четиринадесет откъса от дисертацията му. Общо около тридесетина страници. Издействува го научният му ръководител, който изпрати екземпляр до своите колеги в Джорджтаун. Те прецениха работата му като интересна и същевременно опасна. „Форин сървис джърнъл“ бе на нивото на списание „Форин афеърз“ и се четеше от най-авторитетна публика. Трябваше да се очаква някакъв резултат; може би щяха да му предложат нещо.

Но редакторите поставиха едно условие: поради естеството на темата докторската защита трябваше да предшествува публикацията. Иначе не бяха съгласни.

Сега, разбира се, при това положение за публикация и дума не можеше да става.

Дисертацията му бе на тема: „Източниците на световни конфликти“. Конфликтът бе Втората световна война, източниците — сблъсъците между личности и сили през трагичния период от 1926 до 1938 година. Безполезно бе да обяснява на историческата секция към научния съвет, че работата му представлява творческа интерпретация, а не официален исторически документ. Освен това Чансълър беше допуснал основна грешка: бе си позволил да припише въображаем диалог на исторически личности.