Прелестен хаос

Странно е как в Гатлин доброто винаги е тясно преплетено със злото. Понякога е трудно да ги различиш. Но и в двата случая в крайна сметка смесваш захарта със солта и целувките с ритниците, както би казала Ама.

Не знам дали навсякъде е така. Познавам единствено Гатлин. И съм сигурен, че докато сядам обратно на мястото си в църквата заедно със Сестрите, единствените новини, които минават или някога ще минат от уста на уста сред енориашите, са, че кафенето „Пойна птица“ е спряло да предлага на клиентите супата си с хамбургер, че сезонът на прасковения пай е застрашен от провал и че някакви хулигани са откраднали люлката, вързана на стария дъб, близо до парка на Генерала. Половината от присъстващите шумолят по покритите с дебел килим пътеки, обути с обувки, които майка ми твърдеше, че са били на мода преди петдесет години. Коленете се притискат едно до друго и имам чувството, че цяло море от крака сдържа дъха си. Поне аз сдържам моя.

Но Сестрите още държат отворени псалтирите си на грешните страници със сгърчените си пръсти и мачкат кърпичките си в потните си, розови длани. Нищо не може да им попречи да пеят, силно и пискливо, опитвайки да се надвикат една друга. С изключение на леля Пру. Тя едва успява да уцели от време на време три верни ноти, но никой не й обръща внимание. На някои неща не им е писано да се променят, а може би и не трябва. Също като леля Пру, и те е предопределено да бъдат различни.

Сякаш това лято изобщо не го бе имало и ние бяхме в безопасност между тези стени. Сякаш нищо освен изгарящото, ярко слънце, чиито лъчи се процеждат през цветните стъкла, не може да проникне тук вътре. Нито Ейбрахам Рейвънуд, нито Хънтинг и неговата кървава глутница. Нито Сарафина, майката на Лена, нито дори самият дявол. Никой не може да премине през защитата на отявлената гостоприемност на разпоредителите, които ни подават програмите. А дори някой да се промъкне, свещеникът ще продължи да се моли, хорът все така ще пее, защото нищо по-малко от истинския Апокалипсис не може да възпре хората от Гатлин да ходят на църква и да се бъркат в чуждите работи.

Но отвъд тези стени това лято бе променило всичко — и в света на чародейците, и в нашия свят, макар хората от Гатлин още да не го осъзнаваха. Лена се бе Призовала едновременно и за Светлина, и за Мрак, и бе разделила на две Седемнайсетата луна. Битката между демоните и чародейците бе приключила със смърт и от двете страни. В Общия ред бе зейнала гигантска цепнатина с размера на Големия каньон. Това, което Лена бе направила, за света на чародейците бе равносилно на строшаването на скрижалите с десетте Божи заповеди в нашия свят. Какво ли щяха да си помислят хората от Гатлин, ако научеха за случилото се. Надявах се това никога да не стане. Преди този град ме караше да изпитвам клаустрофобия и го мразех. Сега ми създаваше по-скоро усещането за нещо очаквано, познато, нещо, което един ден щеше да ми липсва. И този ден наближаваше. Бях наясно с това повече от всеки друг.

Захар и сол, целувки и ритници. Момичето, което обичах, се бе върнало при мен и бе взривило света ни. Ето това бе станало това лято.

Бяхме свидетели на последната супа с хамбургер, на края на прасковения пай и на въжените люлки. Но наблюдавахме и началото на нещо.

Началото на Края на дните.

Стоях на върха на бялата водна кула, с гръб към слънцето. Безглавата ми сянка падаше върху затопления боядисан метал и изчезваше зад ръба право в небето. Съмървил се простираше пред мен, чак до езерото, от път номер 9 до Гатлин. Това бе нашето място, моето и на Лена. Всъщност едно от нашите общи, любими места. Но сега не се чувствах щастлив тук. Струваше ми се, че всеки момент ще повърна. Очите ми се насълзиха, но не знаех защо. Може би светлината бе виновна.

Хайде, време е.