Пайнс

Въпреки свидетелствата, че човешката еволюция все още е в ход, биолозите признават, че никой не може да предположи къде ще ни отведе тя.

Сп. ,,Тайм“, 23 февруари 2009 г.

Това, че си параноик, не означава, че никой не те дебне.

Джоузеф Хелър

1. Дойде на себе си легнал по гръб, с лееща се върху лицето му слънчева светлина и ромон на река някъде наблизо.

Усещаше силна болка в оптичния си нерв и равномерно безболезнено туптене в основата на черепа — далечен грохот на приближаваща мигрена. Претьрколи се на една страна и се надигна в седнало положение, сврял глава между коленете си. Усети нестабилността на света много преди да отвори очи, сякаш опорната ос на земята бе подсечена и оставена да се клатушка. Първото му дълбоко поемане на дъх беше като стоманен клин, забит между ребрата високо отляво, но той преодоля със стон болката и заповяда на очите си да се отворят. Лявото явно се беше подуло здравата, защото имаше чувството, че гледа през цепка.

Надолу към брега се стелеше най-зелената трева, която бе виждал — същинска гора от дълги меки стръкове. Реката бе бистра и бърза, водата струеше между канарите, стърчащи от дъното. От другата страна отвесна скала се извисяваше на триста метра нагоре. Борове растяха на групи по ръбовете й и въздухът бе изпълнен с аромата им и със сладостта на течаща вода.

Беше облечен в черни панталони, черно сако и официална риза отдолу; белият памук бе изпръскан с кръв. Черна вратовръзка едва се крепеше на хлабав възел на яката му.

При първия опит да стане коленете му се подгьнаха и той тупна така тежко, че през гръдния му кош мина вибрираща изгаряща болка. Втория път успя и се изправи несигурно; земята бе като люлееща се палуба под краката му. Завъртя се бавно, широко раз-крачен, за да запази равновесие.

Намираше се на края на открито поле с реката зад него. В отсрещния край под яркото обедно слънце блестяха металните повърхности на люлки и пързалки.

Наоколо не се виждаше жива душа.

Отвъд парка зърна викториански къщи, а още по-нататък — сградите на главната улица. Градчето бе дълго най-много километър и половина и се беше разположило насред амфитеатър от камък, заобиколен от отвесни скали на червени ивици, издигащи се на стотини метри oт всички страни. В най-високите сенчести кътчета все още се виждаше сняг, но тук, в долината, бе топло, а безоблачното небе беше като от кобалт.

Мъжът провери джобовете на панталоните си, а после и на палтото.

Нямаше портфейл. Нито клипс с банкноти. Нито документи. Нито ключове. Нито телефон.

Само малко швейцарско ножче в един от вътрешните джобове.

Когато стигна отсрещната страна на парка, беше дошъл горе-долу на себе си, но още пообъркан, а пулсирането в шията вече не бе безболезнено.

Знаеше шест неща.

Името на сегашния президент.

Как изглежда лицето на майка му, макар че не можеше да cи спомни името й, нито как звучи гласът й.

Че може да свири на пиано.

И да управлява хеликоптер.

Че е на трийсет и седем.

И че трябва да намери болница.

Извън тези факти светът и неговото място в него бе като текст, написан на непознат език с напълно неразбираема терминология. Усещаше как истината витае някъде покрай границите на съзнанието му, но си остава извън него.

Вървеше по тиха квартална улица и оглеждаше всяка кола, покрай която минаваше. Дали някоя от тях не е негова?

Къщите от двете страни бяха безупречни — току-що боядисани, със съвършени малки квадрати ярко зелена трева, отделени един от друг с декоративни огради. Всяка фамилия бе изписана с печатни бели букви върху черната пощенска кутия.

В почти всеки заден двор се виждаше пъстра градина, заета не само от цветя, но и от плодове и зеленчуци.

Всички цветове бяха невероятно изчистени и живи.

Между втората и третата пряка се намръщи. От ходенето се беше задъхал и болката отляво го накара да спре. Свали сакото си, издърпа ризата от колана си, разкопча я и я разтвори. На вид беше по-лошо, отколкото го чувстваше — по цялата му лява страна имаше тъмно пурпурно петно с нездраво жълто по краищата.

Нещо го беше ударило. Здравата.

Предпазливо прокара длан по черепа си. Главоболието си беше налице и ставаше все по-силно с всяка следваща минута, но не откри някаква сериозна травма освен синината отляво.

Закопча ризата си, напъха я в панталоните и продължи по улицата.

По всичко личеше, че е претърпял някаква злополука.

Може би автомобилна катастрофа. Или падане. Или пък е бил нападнат — това можеше да обясни липсата на портфейл.

Трябваше веднага да отиде в полицията.

Освен ако…

Ами ако е извършил нещо лошо? Ако е престъпник?

Възможно ли беше това?

Може би беше по-добре да изчака, да види дали няма да си спомни.

Макар че нищо в градчето не му се струваше дори смътно познато, той осъзна, че чете имената върху всяка пощенска кутия, докато се препъва по улицата. Подсъзнателно ли го правеше? Защото някъде дълбоко в себе си знае, че една от тези кутии ще носи неговото име? И че щом го види, всичко ще си дойде на мястото?