Отмъщението на Монца

Изгревът беше с цвят на кръв. Процеждаше се от изток, обагряше небето в червено, а облаците добавяха златиста окраска. Пътят се виеше по планинския склон към крепостта Фонтецармо — скупчени черни кули, издигащи се към небето. Червено, черно и златно.

Цветовете на тяхната професия.

— Монца, тази сутрин си особено красива.

Тя въздъхна, сякаш това беше случайно. Все едно не бе прекарала цял час в кипрене пред огледалото.

— Фактите са си факти. Изреждането им не е дарба. Само доказва, че не си сляп. — Тя се прозя и се протегна на седлото, за да го накара да почака още малко. — Но мога да чуя още по темата.

Той прочисти шумно гърлото си и вдигна ръка, като лош актьор, започващ монолога си.

— Косата ти е като… воал от блестящ самур!

— Помпозно говедо. Какво беше вчера? Среднощна завеса. Хареса ми повече, защото имаше някаква поезия. Лоша, но все пак я имаше.

— Мамка му. — Той се намръщи към облаците. — Очите ти сияят като безценни сапфири!

— Сега пък имам камъни на лицето, а?

— Устните ти са като розови цветчета?

Тя го наплю, но той беше готов и избегна храчката, която падна от другата страна на коня.

— Това е за напояване на розите ти, заднико. Можеш да се справиш по-добре.

— С всеки ден е по-трудно — простена той. — Пръстенът, който ти подарих, ти отива страшно много.

Монца наведе глава, за да му се полюбува. Рубинът беше колкото лешник и отразяваше лъчите на слънцето, сияеше като отворена рана.

— Получавала съм и по-лоши подаръци.

— Подхожда на огнения ти нрав.

Тя изсумтя.

— И на кървавата ми репутация.

— Майната й на репутацията! Приказки за глупаци! Ти си сън. Видение. Приличаш на… — Той щракна с пръсти. — На самата Богиня на войната!

— Богиня, а?

— На войната. Харесва ли ти?

— Става. Ако си и наполовина толкова добър в целуването на задника на херцог Орсо, може да получим премия.

Бена се нацупи.

— Най обожавам тлъстия кръгъл задник на негово сиятелство рано сутрин. Има вкус на… власт.

Подковите чаткаха по пътя, юздите и седлата проскърцваха. Пътят се виеше нагоре, а околният свят оставаше в низината. Небето постепенно преминаваше от червено към розово. Вече се виждаше реката, проправяща си път през есенните гори. Блещукаща, като армия в поход, устремена към морето. И към Талинс.

— Чакам — обади се Бена.

— Какво?

— Моя дял комплименти, разбира се.

— Ако главата ти се подуе още малко, направо ще се пръсне. — Тя нави копринените си ръкави. — Не искам да ми оцапаш новата риза с мозък.

— Пронизан съм! — Бена се стисна за гърдите. — Точно тук! Така ли се отплащаш за годините отдаденост, безсърдечна кучко?

— Ти ли намекваш, че си ми отдаден, селянино? Все едно кърлежът да е отдаден на тигрица!

— Тигрица ли? Ха! Когато те сравняват с животно, обикновено избират змията.

— По-добре е от червей.

— Курва.

— Страхливец.

— Убийца.

Това не можеше да го отрече. Между тях отново настъпи тишина. От едно дърво край пътя изчурулика птица.

Бена приближи коня си до нея и промърмори нежно:

— Тази сутрин си особено красива, Монца.

Това предизвика усмивка в ъгълчето на устата й. От онази страна, която той не виждаше.

— Е, фактите са си факти.

Тя пришпори коня си по последния завой и се озова пред стените на цитаделата. Над тясната клисура беше спуснат подвижен мост, а отдолу течеше бърза река. Насреща им, с гостоприемството на отворен гроб, се извисяваше арката на портата.

— Укрепили са стените след миналата година — измърмори Бена. — Не бих искал да щурмувам това място.

— Не се преструвай, че имаш кураж да се качиш по обсадна стълба.

— Не бих искал да карам други да щурмуват това място.

— Не се преструвай и че имаш куража да даваш заповеди.

— Не бих искал да гледам как нареждаш на някой да щурмува крепостта.

— Така става. — Тя се наведе наляво и погледна към стръмната пропаст под моста. След това извърна очи към стената с щръкнали срещу просветляващото небе черни бойници. — Все едно Орсо се страхува, че някой иска да го убие.

— Че нима има врагове? — В очите на Бена се появи подигравателен проблясък.

— Само половината Стирия.

— Тогава… и ние имаме врагове, така ли?

— Повече от половината Стирия.

— А аз толкова се стараех да ме харесат… — Минаха покрай двама навъсени стражи. Копията и стоманените им шлемове бяха безупречно лъснати. Копитата на конете зачаткаха по тъмния тунел, който водеше леко нагоре. — Ето, че се появи онзи поглед.

— Кой поглед?

— Че днес повече няма да се забавляваме.

— Ха. — Тя си надяна намръщената физиономия. — Ти можеш да си позволиш усмивки. Ти си добрият.

Зад портите ги очакваше различен свят. Въздухът ухаеше на лавандула и навсякъде имаше зеленина, за разлика от каменистия планински склон. Свят на окосени морави, красиво подрязани плетове и фонтани. Естествено, настроението се разваляше от мрачните стражи с черния кръст на Талинс върху белите куртки, които пазеха на всеки ъгъл.

— Монца…

— Да?