Откуп

На всеки 31 декември Хънтър Хътчинсън Олдън-младши си поставяше две едни и същи цели за новата година:

Тази година целта беше пет милиарда, а като се имаше предвид, че сегашната му нетна стойност беше 4,86 милиарда, работата изглеждаше опечена. Но след четиридесет и пет минути и три коктейла „Пелегрино“ на новогодишното празненство на баща си той разбра, че цел №2 е обречена на провал. Отново.

Седна плътно в ъгъла на дивана „Химел“, тапициран със синя телешка кожа, в източния край на Голямата зала, за да не засреща шарещите погледи на рояка надути богаташи, които парадираха из триетажния апартамент на Хъч Олдън на Пето авеню с великолепния си тен в стил „Коледа в Сен Барт“.

Всяка година се събираше все същата тълпа, подбрана сякаш от списъка на най-богатите и повърхностните. А Хънтър беше там само по една причина: беше длъжен да омайва шибаните гости на своя старец.

Ала днес не беше в настроение. Точно сега беше твърде ядосан, за да е очарователен.

Втренчи се в своя айфон, нетърпелив да го усети да вибрира, да чуе звън, избръмчаване, мелодия — изобщо някакъв признак на живот. Все някой от тях щеше да се обади. Като знаеше що за стока е синът му, на хлапето нямаше да му стиска, така че щеше да прехвърли топката на Питър, който пък щеше да се извинява надълго и нашироко, обвинявайки себе си за лошото поведение на Трип.

Първата нота на рингтона екна от телефона и той натисна зеления бутон „Приеми“ в мига, в който цъфна на екрана.

— Къде си, по дяволите? — изръмжа, без да го е грижа дали си имаше работа с Трип, или с Питър.

— Така ли разговаряш с дама? — прозвуча провлачено секси глас.

— Съжалявам. Очаквах обаждане от най-безотговорния 18-годишен обитател на планетата. Или поне от шофьора, когото изпратих преди няколко часа, за да го отърве от неприятности.

— Аз не съм от тях, но съм руса, страстна, а ти изглеждаш много развълнуван. Мисля, че мога да направя нещо, за да те успокоя.

— Сигурен съм, че можеш.

— Свободен ли си?

— Практически съм женен, но не го приемам като фанатик.

— Добре — съгласи се русата. — Зарежи я. Ти си точно такъв тип мъж, какъвто търся.

— Какъв?

— Предизвикателство за цял живот.

— Но си струва усилията — каза той. — Къде мога да те намеря?

— На същото място, където Ромео срещнал Жулиета.

Хънтър погледна към извития балкон в западния край на залата. Оттам му махаше жена му Джанел.

— Остани там, където си, Ромео.

Хънтър затвори и се загледа как бившата Мис Алабама се спусна по мраморното стълбище и се плъзна през залата, поздравявайки гостите в движение, като родена за посланик. Беше вихрушка от руси коси и розова коприна.

Розовото беше цветът на Джанел. Често го носеше в памет на сестра си Челси, която бе оцеляла след рак на гърдата на 26-годишна възраст само за да умре на 30, когато рухнаха кулите близнаци.

Хънтър срещна Джанел една година по-късно — на 11 септември 2002. Той беше един от хилядите опечалени, изпълнили зейналата яма на Кота Нула, за да поменат загиналите. А там, сред морето от мрачно сиво и погребално черно, сияеше това златокосо видение в розово — същински ангел.

Тя беше пълната противоположност на покойната му съпруга. Марджъри беше чистокръвна янки, възпитаничка на Харвардското бизнес училище, безмилостна обитателка на „Уолстрийт“. А Джанел беше рожба на Юга до мозъка на костите, никога в живота си не бе ходила на бизнес курсове, ала все пак беше събрала милиони за благотворителност, просто използвайки преливащия си чар.

Тя седна на дивана и сложи ръка на коляното му.

— Ще се прибирам у дома. Трябва да ставам рано.

— Ще дойда с теб. Не сме правили секс цяла година.

— Не бързай толкова, каубой. Търсят те там горе — каза тя и посочи към балкона. — При Хъч има една дама, с която иска да се ръкуваш.

— Цялата му къща е пълна с хора, с които иска да се ръкувам.

— Но само една от тях е новият кмет на Ню Йорк. Затова е поканена на питие с Хъч в личното му светилище, докато останалите са принудени да бродят безцелно около него. Ще се видим у дома.

— Как ще се прибереш? Още няма връзка с Питър.

— Сигурна съм, че е зает да се оправя с колата на Трип.

— Той не е някакъв шибан монтьор, Джанел. Той е наш шофьор. Изрично го предупредих да остави колата на Трип, където е, и просто да го прибере вкъщи. Да не се обажда, е любимият номер на Трип. Сега е научил и Питър на същото.

— Скъпи, Трип се обади — каза Джанел. — Написа ти съобщение, че има нужда от помощ, ти му изпрати и с това да сложим край на историята. Сега престани да се занимаваш с този малък проблем. И за мен не се притеснявай, Хъч вече нареди на Финдли да ме закара вкъщи. Защо не започнеш да вършиш онова, за което говориш?

— И какво е то?