Мъжагите не танцуват

На разсъмване, ако плитчините се бяха открили при отлива, аз се събуждах от крясъците на чайките. Когато утрото беше лошо, често имах усещането, че съм умрял и птиците ядат сърцето ми. По-късно, след като дремнех малко, приливът заливаше пясъка бързо, подобно на сянка, която се спуска над планините, когато слънцето започне да се снишава зад хребета, и не след дълго големи вълни с трясък се блъсваха в подпорната стена на долния етаж под прозореца на спалнята ми, а ударът в един къс отсек от време се пренасяше откъм дигата до най-съкровените проходи на плътта ми. Бум! — връхлитаха вълните върху дигата и аз сякаш бях сам на товарен кораб в тъмно море.

А всъщност бавно се събуждах сам в леглото, на двадесет и четвъртата мрачна сутрин след като жена ми беше офейкала. Вечерта, отново сам, щях да празнувам двадесет и четвъртата нощ. Трябва да е било голямо събитие. През следващите дни, когато търсех обяснение за преживените ужаси, се опитвах да се взра през мъглата на паметта, за да си припомня какви действия съм могъл или не съм могъл да извърша през цялата тази двадесет и четвърта нощ.

Почти нищо обаче не можех да си припомня от това, което съм правил, след като станах от леглото. Може би денят е бил като всеки друг. Има анекдот за един човек, който при първото си посещение при нов лекар бил помолен да опише обичайните си действия през деня. Той веднага ги изрежда: „Ставам, мия си зъбите, повръщам, измивам си лицето… — и в този момент лекарят го пита: «Всеки ден ли повръщате?».“

„О, да, докторе — отговаря пациентът. — Другите не правят ли така?“

Този човек бях аз. Всяка сутрин след закуска не бях в състояние да запаля цигара. Достатъчно ми беше да пъхна цигарата в уста и веднага ми се повдигаше. Гадното всеобхватно усещане, че съм изгубил жена си, ме завладяваше.

От дванадесет години се бях опитвал да откажа пушенето. Както беше казал Марк Твен — кой ли не знае думите му? — „Нищо не е да спреш. Аз сто пъти съм се отказвал“. Живеех с чувството, че аз самият съм го казал, защото със сигурност се бях опитвал десет пъти при десет различни случая: веднъж за година, веднъж за девет месеца, веднъж за четири месеца. Все се отказвах и отказвах, стотина пъти през годините, но винаги пак започвах. Защото в сънищата си, рано или късно, драсвах клечка кибрит, поднасях пламъка към върха на цигарата и засищах цялата си жажда за живот с първото дръпване. Чувствах се пронизан от самото желание — от демоните, впити в гърдите ми, които пищяха за едно всмукване. Как да промениш това, което е!

Така разбрах какво е да се пристрастиш. Някакъв звяр ме държеше за гърлото, а жизненоважните му органи бяха в белите ми дробове. Борих се с този зъл дух дванадесет години и понякога успявах да го отблъсна. Обикновено това ставаше с големи загуби за мен и за сметка на околните. Когато не пушех, ставах бесен. Рефлексите ми се спотайваха там, където клечката кибрит се драсваше, а мозъкът ми губеше онези фрагменти познание, които ни правят уравновесени (поне ако сме американци). В конвулсиите на непушенето аз можех да наема кола, без да забележа дали е форд или крайслер. Това може да бъде определено като началото на края. При един от случаите, когато не пушех, тръгнах на далечно пътешествие с едно момиче, което обичах и което се наричаше Маделин, за да се срещнем с брачна двойка, която искаше през уикенда да прави размяна на съпругите. Ние се отзовахме на желанието им. На връщане с Маделин се скарахме и аз блъснах колата. Вътрешните органи на Маделин бяха лошо засегнати. Аз пак пропуших.