Меден месец

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Само преди една минута всичко ми беше наред.

Но в следващата минута вече се бях превил на две и агонизирайки, отчаяно притисках ръце към корема си. Какво, по дяволите, ставаше с мен?

Нямах представа. Знаех само какво изпитвах и не можех да повярвам, че това се случва с мен. Като че ли цялата лигавица на стомаха ми внезапно бе одрана от нещо разяждащо и изгарящо. Крещях, стенех, но най-вече се молех… молех се да престане това непоносимо мъчение.

Но не престана.

Изгарящите спазми не преставаха, появиха се първите мехури, спукаха се и стомашните ми сокове с цвърчене започнаха да се процеждат — капка… още една капка… после още една и още една… и да се стичат по моите вътрешности. Миризмата на моята топяща се плът изпълваше въздуха.

Ти умираш, казах си аз.

Но не: най-лошото тепърва предстоеше. Много по-лошо. Като че ли ми одираха кожата, но отвътре.

И всичко това бе само началото.

Болката се развихри като горски пожар, докато накрая експлодира в гърлото ми. Прекъсна достъпа на въздух до дробовете ми и аз трябваше да се боря отчаяно за всяка глътка.

Тогава припаднах. Ръцете му бяха напълно безпомощни, неспособни да предотвратят падането. Главата ми се блъсна в твърдия дървен под. Черепът ми се пропука. Кръв, тъмночервена и гъста, бликна от дясната ми вежда. Успях само да примигна няколко пъти и това бе всичко, на което бях способен. Вече не усещах раната. Въобще не се замислях, че ще се наложи да ми направят поне десетина шева.

Болката ставаше все по-остра и продължаваше да поглъща тялото ми.

Проникна през носа. Стигна до ушите.

Опитах се да се надигна. Не успях. Когато най-после се изправих, понечих да побягна. Но успях само да политна напред. Краката ми бяха като оловни. Банята беше на цели три метра от мен. Но ми се сториха като десет километра.

Някак си се добрах дотам. Напъхах се вътре и заключих вратата зад себе си. Коленете ми се подкосиха и отново се строполих на пода. Студената теракота се вряза в бузата ми и с едно ужасяващо тряс! разцепи един от кътниците ми.

Виждах тоалетната седалка, но като всичко останало в банята и тя като че ли плаваше пред погледа ми. Всичко около мен се въртеше. Протегнах ръце към умивалника, размахах ги отчаяно, за да се добера до някаква опора и да се захвана за нещо. Оказа се невъзможно. Тялото ми започна да се тресе неудържимо, като че ли токови импулси от хиляда волта препускаха бясно по вените ми.

Тогава опитах с пълзене.

Болката вече ме обливаше навсякъде, чак до ноктите на ръцете, които със сетни усилия се опитвах да забия в белия цимент, запълващ фугите между теракотените плочки, за да напредвам сантиметър по сантиметър. Отчаяно се вкопчих в основата на тоалетната седалка и надвесих глава над ръба.

За секунда гърлото ми се разтвори и поех спасителна глътка въздух. Започнах с мъка да се надигам. Мускулите, опасващи гръдния ми кош, се изпъваха и усукваха. Един по един те се разкъсваха болезнено като срязани с бръснач.

На вратата се почука. Припряно се озърнах. Чукането се засили. Прерасна в оглушително тропане.

Дали не идваше мрачният жетвар да прибере своята жътва? Или някой искаше да ме спаси от това ужасно мъчение?

Но не се оказа спасител — или поне още не — и в този миг осъзнах, че може никога да не узная какво ме уби тази нощ, но поне с дяволска сигурност знаех кой го бе извършил.

Нора усещаше, че Конър я наблюдава.

Винаги правеше така, когато тя приготвяше багажа си за поредното пътуване. Облягаше се на рамката на вратата на спалнята в целия си ръст от метър и осемдесет и осем, пъхнал ръце в джобовете на елегантните си панталони, със смръщена физиономия. Ненавиждаше дори мисълта за раздяла.

Макар че обикновено не казваше нищо. Просто стоеше изправен там, потънал в мълчание, докато Нора подреждаше куфара си, отпивайки от любимата си минерална вода „Евиан“. Но този следобед не успя да се сдържи.

— Не заминавай — промълви той с плътния си глас.

Нора се извърна с очарователната усмивка на любяща жена:

— Знаеш, че се налага. Знаеш също, че и аз мразя да заминавам.

— Но ти вече ми липсваш. Просто им кажи „не“, Нора, не заминавай. Прати ги по дяволите.

Още от първия им ден тя бе изумена от уязвимостта му, когато бе с нея. Това бе зашеметяващ контраст с образа му в обществото — на много богат и твърдо действащ инвестиционен банкер със своя преуспяваща компания в Гринич и с филиал в Лондон. Очите му, гальовни като на някое умилкващо се в крачолите кутре, прикриваха същността му на лъв — могъща и горда.