Лицето

Ябълката беше срязана на две и след това половинките бяха съшити с груб черен конец.

Десет смели бода бяха разположени равномерно. Всеки възел беше завързан с хирургическа прецизност.

Сортът на ябълката, червена превъзходна, можеше да е от значение. Като се вземе предвид, че съобщенията се доставяха под формата на предмети и изображения, но никога чрез думи, всяка подробност можеше да изясни смисъла им, тъй както определенията и пунктуацията избистрят смисъла на писмената реч.

По-вероятно бе обаче тази ябълка да бе избрана, защото не беше узряла. Ако вътрешността й беше по-мека, тя щеше да се натроши дори при внимателна работа с иглата и завързването на възлите.

Ябълката стоеше в очакване на по-подробен оглед върху бюрото в кабинета на Итън Труман. Черната кутия, в която беше опакована при пристигането си, също се намираше там и от нея стърчаха парчета нарязана черна мека хартия. Тя вече беше разкрила всичко от съдържанието си, което можеше да послужи за разгадаване на загадката, едно голямо нищо.

Тук, в западното крило на величествения дом, Итън държеше апартамент на партера, който се състоеше от кабинет, спалня, баня и кухня. Високите му френски прозорци предоставяха ясна гледка към пейзаж, в който нямаше нищо реално.

Предишният обитател на жилището би нарекъл кабинета хол и би го обзавел по подходящ начин. Охолният живот, който бе сведен до минимум при Итън, не заслужаваше да заеме цяла стая.

Преди да отвори черната кутия, той я бе снимал с дигитален фотоапарат. Беше направил снимки и на червената превъзходна от три ракурса.

Предполагаше, че ябълката е била разполовена, за да се пъхне някакъв предмет в сърцевината й. Хич не му се щеше да разреже шевовете и да види какво е.

Годините му на работа като детектив, разследващ убийства, го бяха накарали да закоравее в някои отношения. Но в същото време постоянният сблъсък с върховното насилие беше изострил ранимостта му в други отношения.

Беше едва трийсет и седем годишен, но полицейската му кариера беше приключила. Инстинктите му обаче не бяха изгубили остротата си и мрачните му очаквания не бяха намалели.

Вятърът не спираше да духа по стъклата и да почуква с отнесените капчици дъжд.

Колкото и да бе несериозна, бурята му даде нужното извинение да остави ябълката да чака и да се приближи до най-близкия прозорец.

Рамките, касите, корнизите и пречките между стъклата — всички части на всеки прозорец в грандиозната сграда бяха изработени от бронз. Под натиска на атмосферните влияния външните повърхности се бяха покрили с приятна напръскано-зелена патина. Благодарение на усърдната поддръжка във вътрешността бронзът там си оставаше тъмно-кафеникаво-червен.

Стъклата на прозорците бяха скосени към всеки ръб. Това важеше дори и за най-скромните сервизни помещения, като местата за миене на чинии и за пране на партера.

Макар да бе строена за филмов магнат през последните години на Голямата депресия, в къщата не се виждаха никакви следи от строителни икономии, като се започнеше от входното фоайе и се стигнеше до най-далечния ъгъл на най-затънтения коридор.

Когато цената на стоманата пада устремно, когато молците прояждат дрехите в магазините, когато колите ръждясват в автосалоните поради липса на купувачи, филмовата индустрия продължава да процъфтява. И през лошите времена, както и през добрите, единствените две абсолютно необходими неща си остават храната и илюзиите.

От високите прозорци на кабинета гледката беше като нарисувана върху декора за филм — изящно изработена триизмерна сцена, която през измамното око на камерата би могла убедително да послужи за пейзаж от чуждоземна планета или за въплъщение на съвършенството в този свят, което действителността не би позволила.