Кралството

Бях на шестнайсет, когато Дог си отиде от този свят. Карл беше на петнайсет.

Няколко дни преди това татко ни беше показал ловджийския нож, с който впоследствие заклах Дог. Широкото острие с жлебове от двете страни блестеше на слънцето. Обясни ни, че по тези жлебове се оттичала кръвта, докато разчленяваш плячката. При тези думи Карл пребледня и татко го попита пак ли му е прилошало, както му прилошава в колата. И според мен точно това надъха Карл да се зарече да отстреля нещо, каквото и да е, всъщност без значение, и да го разфасова. Ако трябва, да го накълца на шибани дребни парченца, но да покаже, че е способен да убие животно.

— Ще го опека и ще го изядем — закани се той, застанал пред хамбара. В това време аз си бях заврял главата в двигателя на татковия кадилак „Де Вил“. — Той, мама, ти и аз. Нали?

— Да — потвърдих, докато въртях делкото в опит да центровам запалването.

— И Дог ще намаже — продължи Карл. — Ще има достатъчно за всички.

— То се знае.

Татко твърдеше, че нарекъл Дог така просто защото в бързината не му хрумнало друго име. Според мен обаче татко обожаваше името. Първо, защото поначало се прехласваше по всичко американско. Второ, името отразяваше самата същност на баща ми. Също като него името Дог не казва повече от абсолютно необходимото. Татко боготвореше кучето. По мои подозрения ценеше компанията на четириногото повече, отколкото компанията на което и да било човешко същество.

Планинското ни стопанство не беше кой знае какво, но оттам се откриваше приказна гледка, а наоколо се простираше дива, непокътната природа и това стигаше татко да нарича мястото свое „кралство“. От неизменното ми местоположение — надвесен над кадилака — ден след ден наблюдавах как Карл, придружаван от кучето, неохотно повлича нозе, въоръжен с пушката и ножа на татко. Постепенно се превръщаха в точици сред безлесната планина. Изстрели не чух нито веднъж. Когато се върнеха, Карл винаги казваше, че и този път ловната сполука не го била споходила, а аз си траех, макар всеки път да виждах как от близкия склон едно подир друго се вдигат цели ята яребици. По тях се ориентирах за приблизителното местоположение на Карл и Дог.

Не щеш ли, един ден най-сетне проехтя изстрел.

Подскочих от уплаха и си думнах главата във вдигнатия капак на двигателя. Избърсах омазаните си с моторно масло пръсти и се загледах към обраслия с пирен планински склон, докато ехото се разстилаше гръмовно над селото край Бюдалското езеро. След десет минути Карл се зададе тичешком. Приближи съвсем близо до стопанството, увери се, че татко и мама не го виждат от къщата, и спря. Дог не беше с него. И пушката я нямаше. Като че ли още в този миг ме осени предположение какво се е случило. Пресрещнах Карл. Той ме съзря, завъртя се кръгом и бавно тръгна натам, откъдето бе дошъл. Настигнах го. Сълзи мокреха бузите му.

— Опитах — изхлипа той. — Хвръкнаха точно пред нас, бяха толкова много и аз се прицелих, но просто не успях. После ми се прииска да чуете, че поне съм опитал, наведох пушката към земята и дръпнах спусъка. Птиците отлетяха, аз погледнах надолу и какво да видя? Дог лежеше в краката ми.

— Мъртъв? — попитах.

— Не. — Карл се разрида неудържимо. — Но той… ще умре. Кърви от устата, очите му са на парцали. Лежи на земята, скимти и се тресе.

— Тичай! — подканих го.

Хукнахме. След няколко минути нещо сред пирена ми се мярна да шава. Кучешка опашка. Опашката на Дог. Беше подушил миризмата ни. Надвесихме се над него. Очите му приличаха на пресечени жълтъци.

— Пътник е — отсъдих аз.

Не защото притежавах ветеринарни умения, каквито явно са присъщи на всички каубои в уестърните, а защото, дори по чудо Дог да прескочеше трапа, за него животът като сляпо ловджийско куче просто нямаше да бъде живот.

— Трябва да го застреляш.

— Аз ли? — възкликна Карл, втрещен как изобщо съм предложил той, Карл, да отнеме живота на живо същество.

Погледнах го. По-малкото ми братче.

— Дай ми ножа — протегнах ръка.

Той ми връчи татковия ловджийски нож.

Поставих ръка върху главата на Дог и той ме облиза. Стиснах го за кожата на врата и с другата ръка започнах да режа. Бях обаче твърде внимателен. Дог само потръпна, нищо повече. Едва на третия опит успях да пробия кожата. Кръвта избликна буйно както сок от твърде ниско пробита картонена кутия. Сякаш само бе чакала да шурне навън.

— Така — пуснах ножа на земята.

Гледах кръвта в жлебовете и се питах дали не е опръскала лицето ми, защото усещах нещо топло да се стича по бузата ми.

— Ти плачеш — промълви Карл.

— Нито дума на татко.

— Че си се разплакал ли?

— Че ти не успя да довършиш Дог. Ще кажеш, че решението е било мое, но ти си му теглил ножа. Ясно?

— Ясно — кимна Карл.

Преметнах кучешкия труп през рамо. Тежеше повече, отколкото бях очаквал, и непрекъснато се свличаше ту напред, ту назад. Карл предложи да го носим заедно. Отказах. Видях облекчението в очите му.