Изкушена

Училище за вампири Книга шеста

С Кристин искаме да благодарим на прекрасния ни екип от Сейнт Мартин. Вече ги приемаме за част от нашето семейство и високо ценим техните щедрост, креатив-ност и вяра в нас. Благодарим ви, благодарим ви, благодарим ви:

Дженифър Уайз, Ан Бенсън, Матю Шиър,

Ан-Мари Толберг, Бритни Клайнфелтер, Кати Хершбергер и Сали Ричардсън.

Огромни благодарности и целувки на дизайнерите ни Майкъл Сторингс и Елзи Лайънс.

Благодарим ти, Джени Съливан, за чудесните способности в четенето на ръкописи и стряскащо правилните забележки. Както винаги благодарим на невероятния ни агент и приятел Меридит Бернстийн, която промени животите ни с идеята за „Училище за вампири“. И, разбира се, благодарим на всички наши фенове! Особено на онези от вас, които ни писаха, за да споделят колко силно е докоснала сърцата поредицата „Училище за вампири“.

Нощното небе над Тулса беше осветено от вълшебен полумесец. Ледът, покрил града и бенедиктинския манастир, където преди малко се борихме с низвергнат безсмъртен ангел и зла Висша жрица, трептеше от блясъка му и всичко около мен изглеждаше докоснато от нашата богиня. Загледах се в окъпания в лунна светлина кръг пред пещерата на Дева Мария, енергийното място, където доскоро бяха олицетворени Духът, Кръвта, Земята, Човекът и Нощта и после се бяха присъединили да ликуват над омразата и мрака. Изваяният образ на Богородица, обграден от каменни рози и сгушен в скална ниша високо в пещерата, изглеждаше като маяк за сребристата светлина. Втренчих се в статуята. Изражението на Дева Мария беше спокойно. Покритото й с лед лице блестеше, сякаш тихо плачеше от радост.

Вдигнах поглед към небето. Благодаря ти. Изпратих безмълвна молитва и към красивия полумесец, който символизираше моята богиня Никс. Живи сме. Калона и Неферет ги няма.

— Благодаря ти — прошепнах аз на луната.

Вслушай се…

Думите прелетяха през мен, леки и приятни като листа, разпръснати от летен ветрец, и докоснаха съзнанието ми

толкова леко, че умът ми едва ги регистрира. Въпреки това прошепнатата заповед на Никс се запечата в душата ми.

Смътно съзнавах, че около мен има много хора (монахини, новаци и неколцина вампири). Чувах смесицата от викове, говор, ридания и дори смях, която изпълваше нощта, но всичко сякаш идваше отдалеч. В онзи миг единствените реални неща за мен бяха луната и белегът, който разрязваше едното ми рамо, минаваше през гърдите и стигаше до другото ми рамо. Белегът затрептя в отговор на безмълвната ми молитва, но не от болка, а от познатото и топло тръпнещо усещане, което ме увери, че Никс отново ме е Белязала като нейна. Знаех, че ако надникна под яката на ризата си, ще видя нова татуировка, украсяваща дългия възпален белег с екзотичен, сапфирен филигран… знак, който доказва, че следвам пътя на богинята.

— Ерик и Хийт, намерете Стиви Рей, Джони Бий и Далас… След това проверете периметъра на манастира, за да се уверите, че всички гарвани-демони са избягали с Калона и Неферет! — заповяда Дарий и ме изтръгна от задушевното замъглено молитвено състояние. Стреснах се, сякаш някакъв айпод беше настроен максимално високо. Звук и объркване нахлуха във възприятията ми.

— Но Хийт е човек и някой гарван-демон може да го убие за секунда. — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да я затворя, и това несъмнено доказа, че безумието не е единствената ми тъпа способност.

Както можеше да се очаква, Хийт изпръхтя като настъпена от котка крастава жаба.

— Не съм проклет женчо, Зоуи!

Ерик, вече много висок, напълно развит и нахакан вампир, изсумтя иронично.

Не, ти си проклет човек и това те прави женчо!

— Победихме големите лоши типове и след пет минути Ерик и Хийт вече започват да се разправят. Колко абсолютно предсказуемо! — ехидно се изсмя Афродита, а после се приближи до Дарий. Изражението й коренно се промени,когато насочи вниманието си към воина от Синовете на Еребус. — Здравей, готин. Как си?