Избрана

— Да, имам скапан рожден ден — уведомих котката си Нала. (Откровено казано, тя не е толкова моя котка, а по-скоро аз съм неин човек. Знаете какви са котките. Те нямат стопани, а персонал — факт, на който се опитвам да не обръщам внимание.)

Както и да е, продължих да говоря на котката си, сякаш тя разбираше всяка моя дума. Естествено, че не е така.

— Вече седемнайсет години скапаните ми рождени дни са точно на двайсет и четвърти декември. Но вече свикнах. Не е кой знае какво. — Съзнавах, че произнасям думите само за да убедя себе си. Нала измяука с котешкия си глас, който наподобяваше недоволно мърморене на стара дама. Седна и започна да се ближе, ясно показвайки, че говоря глупости. — Виж какво — продължих аз и довърших очертаването на очната си линия. (Сложих си малко туш, защото иначе щях да заприличам на страшна миеща мечка и да уплаша някого.) — Ще получа куп добронамерени подаръци, които всъщност не са за рожден ден, а неща за Коледа, защото хората винаги смесват рождения ми ден с Коледа. — Видях в огледалото големите зелени очи на Нала. — Но ще се усмихваме и ще се преструваме, че харесваме тъпите подаръци, иначе хората няма успешно да смесват рождения ми ден с Коледа.

Нала кихна.

— И аз мисля същото, но ще си траем и ще бъдем учтиви. Защото отворя ли си устата, пак ще получавам скапани подаръци, но всички ще ми се сърдят и положението ще стане неловко.

Нала не изглеждаше убедена, затова се съсредоточих върху отражението си в огледалото. За секунда ми се стори, че съм си сложила повечко очна линия, но се вгледах внимателно и осъзнах, че очите ми не изглеждат огромни и черни от нещо толкова обикновено като очна линия. Макар че изминаха два месеца, откакто бях белязана, сапфирената татуировка на полумесец между очите ми и сложният мотив от преплетени, подобни на дантела, татуировки от двете страни на лицето ми все още ме изненадваха. Проследих с връхчето на пръста си едната синя като скъпоценен камък спирална линия и несъзнателно смъкнах широкото поло на черния си пуловер, и оголих лявото си рамо. Тръснах глава, отметнах назад дългите си черни коси и разкрих необикновения филигран от татуировки, които започваха от врата ми, продължаваха към рамото и надолу от двете страни на гърба и стигаха до кръста ми. Както винаги, видът на татуировките ме зареди с трепетно вълнение смесица от почуда и страх.

— Няма друга като теб — прошепнах аз на отражението си, прокашлях се и продължих с превзето наперен глас: — Няма нищо лошо в това да бъдеш различен. Но както и да е… — въздъхнах.

Взех плика, който бях оставила на бюрото си. Над искрящия обратен адрес със златисти релефни букви беше написано: СЕМЕЙСТВО ХЕФЪР.

— Като говорим за потискащи неща…

Нала отново кихна.

— Имаш право. По-добре да приключваме. — Отворих плика и извадих картичката. По дяволите! По-лошо е, отколкото си мислех. На картичката беше изобразен грамаден дървен кръст. В средата с окървавен гвоздей беше забит старовремски пергамент, на който (естествено с кръв) бяха написани думите: „Той Е причината за днешния ден“, а вътре с червени букви беше напечатано: ВЕСЕЛА КОЛЕДА. Отдолу с почерка на мама пишеше: „Дано си спомниш за семейството си в това благословено време на годината. Честит рожден ден. С обич, мама и татко.“ — Типично — измърморих. Стомахът ме заболя. — И той не ми е татко! — Скъсах картичката на две, хвърлих я в кошчето за отпадъци и се втренчих в двата къса. — Родителите ми или не ми обръщат внимание, или ме обиждат. Предпочитам да не ми обръщат внимание.

Похлопването на вратата ме накара да подскоча.

— Зоуи, всички питат за теб — разнесе се през вратата гласът на Деймиън.

— Почакай. Почти съм готова — извиках, стегнах се, отново погледнах отражението си и реших да оставя рамото си разголено. — Белезите ми са уникални. Тъкмо ще предложа на простолюдието интересно зрелище — измънках и отново въздъхнах.

Обикновено не съм толкова сприхава. Но скапаният ми рожден ден и скапаните ми родители…

Не, не можех да продължавам да се самозалъгвам.

— Иска ми се Стиви Рей да е тук — промълвих.

Именно това ме караше да страня от приятелите си (и гаджетата — двама на брой) от един месец и да олицетворявам голям, начумерен и отвратителен дъждовен облак. Липсваше ми най-добрата приятелка и бивша съквартирантка, която всички видяха как умира преди месец. Аз обаче знаех, че се е превърнала в неживо гадно нощно същество, колкото и мелодраматично (като в глупав нискобюджетен филм) да звучеше това. В момента Стиви Рей трябваше да се суети с организирането на скапания ми рожден ден, а не да се спотайва в старите тунели под Тулса и да заговорничи с други противни неживи и смърдящи същества.