Империя в черно и златно

Дължа много на много хора, без чиито вдъхновение, помощ и насърчение тази книга не би била факт. Хора повече, отколкото бих могъл да спомена в този кратък абзац. Въпреки това бих искал да благодаря на семейството си за подкрепата; на писателското общество „Дедлайнърс“ от Йорк; на битките с меч и упражненията по стрелба с лък в пущинаците на Рединг; на среднощните запои в оксфордските кръчми; на най-старите си и най-добри приятели — Уейн, Мартин и Шейн, защото те бяха с мен от самото начало.

Когато Стенуолд вдигна телескопа за девети път, Мариус каза:

— Ще го усетиш най-напред по звука.

Едрият мъж застина и сведе поглед към него, вдигнал наполовина телескопа. От скривалището им на третия етаж градските стени приличаха на мравуняци в черно и червено заради защитниците, които се щураха по бойниците и около портите.

— Как така по звука?

Седнал на пода с гръб към стената, Мариус вдигна очи да го погледне.

— Глъчката, която чуваш сега, са виковете на мъже, които си дават кураж да влязат в битка. Когато боят започне, ще млъкнат. За кратко. А после звукът ще се промени. — Като за Мариус си беше истинска реч.

Дори оттук Стенуолд чуваше равния ромон на приглушени човешки гласове откъм портите. Замисли се, после свали неохотно телескопа.

— Ако всичко върви по план, голям шум ще се вдигне, когато нападнат.

Мариус сви рамене.

— Ами ослушвай се за него тогава.

Чуха се бързи стъпки. Някой се качваше на бегом по стълбището. Стенуолд се размърда, но Мариус не изглеждаше разтревожен.

— Тисамон — каза простичко той и отново впери поглед в нищото. В стаята на долния етаж имаше девет мъже и жени със същите плетени ризници и шлемове като на Мариус, те видимо си приличаха като близки роднини. Стенуолд знаеше, че умовете им са свързани в мрежа, докосват се един друг, докосват и този на Мариус, така че мислите им преминават свободно от глава в глава. Не можеше да си представи какво ли е да притежаваш подобно умение.

Тисамон нахълта в стаята, висок и светъл, с буреносно изражение. И избълва, преди Стенуолд да си е отворил устата:

— Нищо. Не е дошла.

— Е, винаги има… — подхвана Стенуолд, но високият мъж го прекъсна.

— Не се сещам за никаква причина, освен една — заяви безапелационно той.

Стенуолд рядко беше виждал Тисамон ядосан, много рядко, но случеше ли се, винаги се лееше кръв. Тисамон беше от богомолкородните, а в далечни времена, в зората на времето, богомолкородните били най-свирепите убийци в Равнините. И макар ерата на величието им да беше отдавна отминала, с тях шега не биваше. Те нямаха равни с меча, както в единоборство, така и в битка, а Тисамон беше майстор, най-опасният боец, когото Стенуолд познаваше.

— Предала ни е — каза рязко Тисамон. А после ъгловатите му черти се загладиха, но не защото гневът му беше преминал, а защото се беше окопал дълбоко в главата му.

— Съществуват… причини — поде Стенуолд, защото искаше да защити липсващата си приятелка, по възможност без да насочи гнева на дуелиста към себе си. Въпреки това студените, изпълнени с ненавист очи на мъжа се втренчиха в него. Тисамон не беше извадил оръжие, но дори с голи ръце — и с костните шипове по дължина на подлакътниците си — можеше да разкъса Стенуолд на парчета за нула време и с минимални усилия. — Тисамон — каза Стенуолд. — Ти не знаеш…

— Чуйте — прекъсна ги внезапно Мариус. И когато нададе ухо, Стенуолд разбра, че равномерният шум откъм портите е затихнал.

А после от покриви и бойници из цяла Мина се чу рев на хиляди гърла. Атаката беше започнала.

Рев, достатъчен да заглуши дори гнева на Тисамон. Стенуолд стисна телескопа и се хвърли към прозореца, но краката му се преплетоха за миг и той едва не изпусна инструмента на улицата долу. А когато все пак го нагласи пред окото си, ръцете му трепереха толкова силно, че не успя да го фокусира. Увеличеният образ танцуваше по портата и крепостната стена. Овладял най-после ръцете си, Стенуолд видя червено-черната армия на Мина — мъже, обтягащи арбалети и зареждащи топове. Видя балисти и картечомети да запращат трескаво снарядите си към врага. Сред мелето в червено-черно вече се съзираха и други цветове. Първата черно-златна вълна на осородните връхлетя защитниците на града като лъскаво ято — отряди с лека броня в цветовете на Империята прелетяха над стените, а въздухът край раменете им трептеше от танца на прозирни криле. За миг Стенуолд ги видя като насекомите, които имитираха, но в действителност нападателите бяха бронирани мъже, които летяха във въздуха с криле на гърбовете и оръжия в ръка. Връхлитаха връз закотвените за земята защитници с пики и мечове, стреляха с лъкове и арбалети, мятаха копия. А когато защитниците вдигнаха арбалетите си да ги посрещнат, от дланите на нападателите припука златен огън — убийственото Изкуство на осородните.