Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Карта на Трор

Пущинака

В една дупка в земята живееше хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и усойна дупка, пълна с отдавна умрели червеи и мирис на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не — това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство.

Имаше врата, като кръгло прозорче на кораб, боядисана в зелено, с кръгла и лъскава месингова дръжка точно в средата. Тази врата водеше към сводест коридор, досущ като тунел — един много удобен тунел без дим, с плочки и килими по целия под, с облицовани стени, лакирани столчета и много, много куки за окачване на шапки и палта — защото хобитът обичаше да посреща гости. Тунелът лъкатушеше и лъкатушеше из склона на един хълм — Хълма, както го наричаха на много километри наоколо, — а от двете му страни се отваряха множество малки кръгли вратички. Горен етаж у хобита нямаше. Спални, бани, изби, килери за провизии (немалко ни брой), гардероби (той имаше цели стаи, посветени на облеклото), кухни, трапезарии — всичко се намираше на един и същ етаж, а всъщност и в един и същ коридор. Най-хубавите стаи бяха разположени от лявата страна (при влизане), защото само те имаха прозорци — кръгли прозорци, през които се виждаше градината и слизащите надолу към реката ливади отвъд нея.

Хълма — Хобитово отвъд реката

Този хобит беше твърде заможен и се наричаше Билбо Бегинс. Бегинсови живееха из околностите на Хълма от незапомнени времена и всички ги уважаваха не само защото повечето от тях бяха богати, а и защото никога не се впускаха в приключения, нито пък правеха нещо неочаквано — винаги можеше да се предскаже какво би отговорил някой от техния род на какъвто и да било въпрос, без дори да си правиш труда да го питаш.

В тази история се разправя как един Бегинс преживя приключение и как извърши и каза някои най-неочаквани неща. Той може би загуби уважението на съседите си, но спечели — е, вие сами ще видите дали изобщо спечели нещо накрая.

Майката на нашия хобит… Но какво всъщност е това хобит? Струва ми се, че трябва да направим известно описание на тези същества, тъй като в наше време те вече се срещат рядко и се плашат от нас — Големите хора, както ни наричат. Те са (или са били) дребни човечета, наполовината на нашия ръст и малко по-мънички от брадатите джуджета. Хобитите обаче са без бради. В тях няма почти нищо вълшебно, с изключение на това, че могат да изчезват бързо и тихо, когато Големите тромави хора, като вас и мен, се появят, вдигайки шум, сякаш са слонове; а хобитите умеят да долавят всеки шум на повече от километър и половина разстояние. Те имат пълни коремчета, обличат се в ярки цветове (най-вече в зелено и жълто) и не носят обувки, защото природата ги е създала с ходила от дебела кожа, покрити с гъста и топла кафява козина, подобно на косата по главите им (само че тя е къдрава), имат дълги и сръчни кафяви пръсти на ръцете си, добродушни лица и се смеят шумно и звънливо (особено след като се наобядват, а това те правят два пъти на ден, когато има повечко за хапване).

Сега вече знаете достатъчно за тези малки човечета, за да продължим по-нататък. Както бях започнал да ви разказвам, майката на нашия хобит — Билбо Бегинс — беше прочутата Беладона Тук, една от трите славни дъщери на стария Тук, старейшината на хобитите, живеещи отвъд Реката — малката рекичка, която тече в подножието на Хълма. Често се говореше (в другите родове), че някога, много отдавна, един от прадядовците на Тук се бил оженил за самодива. Това, разбира се, беше измислица, но в техния род все пак имаше нещо не съвсем хобитово и от време на време някой Тук се впускаше в приключения. Той тихичко изчезваше, а семейството потулваше работата; без съмнение обаче Тукови не се ползваха с онова уважение, на което се радваха Бегинсови, макар да бяха безспорно по-богати.

Самата Беладона Тук не преживя никакви приключения, след като стана госпожа Бънго Бегинс. Бънго, бащата на Билбо, построи за нея (и донякъде с нейни пари) най-разкошната от всички хобитови дупки, които можеха да се намерят под Хълма, над Хълма или отвъд Реката, и те живяха там до края на дните си. Не беше изключено обаче единственият й син Билбо, макар да изглеждаше и да се държеше съвсем като благоразумния си и кротък баща, да бе наследил по Тукова линията нещо чудато в характера си, нещо, което само чакаше случай да се прояви. Билбо порасна, стана мъж и наближаваше вече петдесетте, ала случаят все не идваше и той си живееше удобно и спокойно в построената от баща му красива хобитова дупка, която току-що ви описах, твърдо решен да си остане в нея завинаги.