Героят

ОТ ВСИЧКИ ДЕГИЗИРОВКИ, КОИТО БЯХ НОСИЛ, тази вероятно ми беше любимата.

Тъмнорижава коса, достатъчно различна от обикновената ми светлоруса, подстригана точно над раменете и хваната на опашка. Зелени контактни лещи, които изглеждаха естествено върху сините ми очи. Измачкана, полуприбрана риза, чиито мънички сребристи копчета проблясваха в мрака, тънко военно яке, черни панталони и ботуши с метални върхове, плътен сив шал, увит около врата, брадичката и устата. Черното войнишко кепе се беше смъкнало ниско върху челото ми, а пурпурна изрисувана татуировка се разпростираше върху половината ми лице, превръщайки ме в някой странник. Освен това бях екипиран с неизменната слушалка и микрофон. От републиката настояваха за това.

В много градове вероятно щяха да се вторачват в мен повече от обикновено заради тази дяволски огромна татуировка — трябва да призная, не особено изтънчен отличителен знак. Но тук, в Сан Франциско, се сливах напълно с останалите. Първото нещо, което забелязах, когато двамата с Идън се преместихме във Фриско¹ преди осем месеца, бе местната мода: младите рисуваха черни или червени форми по лицата си, някои бяха дребни и деликатни, като гербове на републиката по слепоочията или нещо подобно, а други бяха огромни и разпростиращи се на всички страни, като гигантски очертания във формата на територията на републиката. Тази вечер си бях избрал доста широко разпространена татуировка, защото не бях достатъчно предан на републиката, че да щамповам тази лоялност върху лицето си. Оставих това на Джун. Вместо това имах стилно изрисувани пламъци. Щяха да свършат работа.

Тази нощ безсънието ми отново се обаждаше, затова вместо да спя, обикалях сам из сектора, наречен „Марина“, който, доколкото можех да преценя, бе по-хълмистият еквивалент във Фриско на Езерния сектор в Ел Ей. Нощта беше хладна и доста тиха, ситен дъжд се сипеше от залива на града. Улиците бяха тесни, лъскави от влага и осеяни с дупки, сградите, които се издигаха от двете страни — повечето достатъчно високи, за да изчезнат сред тазвечерните нисколетящи облаци, — бяха еклектични, боядисани в избледняло червено, златисто и черно, стените им укрепени с огромни метални греди против земетресенията, които се случваха на всеки няколко месеца. На почти всяка втора пресечка на височина пет или шест етажа бяха разположени джъмботрони, които разтръбяваха обичайния поток от новини за републиката. Въздухът имаше солено-горчив аромат, като от пушек и индустриални отпадъци, примесени с морска вода, а някъде вътре в тази комбинация се долавяше лекият полъх на пържена риба. Понякога, когато завиех зад някой ъгъл, внезапно се озовавах толкова близо до морския бряг, че можех да намокря ботушите си. Тук земята се спускаше направо към залива и стотици сгради се подаваха над хоризонта, полупотопени във водата. Всеки път, когато съзирах залива, виждах също и руините на „Голдън Гейт“, усуканите останки от някакъв стар мост, скупчени от другата страна на брега. От време на време шепа хора минаваха покрай мен, но в по-голямата си част градът спеше. Разпръснати огньове осветяваха алеите — места за сбирки на уличните хора от сектора. Не се различаваше кой знае колко от Езерния.

Е, предполагам, че сега имаше някои различия. Стадионът, на който се провеждаха Изпитанията в Сан Франциско, например, бе празен и неосветен. Имаше по-малко улична полиция в бедняшките сектори. Из града се виждаха графити. Винаги можеш да придобиеш представа как се чувстват хората, като хвърлиш поглед към наскоро изрисуваните графити. Много от съобщенията, които виждах в последно време, действително бяха в подкрепа на новия Електор на републиката. Той е нашата надежда, твърдеше едно от тях, надраскано на стената на една сграда. Друго, изрисувано на улицата, гласеше: Електорът ще ни изведе от тъмнината. Ако питаха мен, звучеше доста оптимистично, но предполагам, че това бяха добри поличби. Андън все трябваше да е свършил нещо правилно. И все пак. От време на време виждах също и надписи, които гласяха: Електорът е измамник, Промити мозъци или Денят, в който узнахме, че Дей е мъртъв.

Не зная. Понякога усещах това новопоявило се доверие между Андън и народа като струна… а струната бях аз. Освен това може би графитите бяха фалшиви, нарисувани от служители, разпространяващи пропаганда. Защо не?

Никога не можеш да имаш доверие на републиката.