Дом на пръст и кръв

На Таран — най-ярката звезда в небето ми

според декрета, издаден през 33 г. в.е. от Имперския сенат във Вечния град

Метаморфи, човеци, вещици, обикновени животни и множество други, следващи гласа на Ктона, както и някои, избрани от Луна

Малаки (ангели), елфи, стихии, феи[1] и всички, благословени от Солас, както и някои, спечелили благоволението на Луна

Речни духове, мери, водни зверове, нимфи, келпита, ноки и други, закриляни от Огенас

Демонаки, косачи, таласъми, вампири, драки, дракони, некроманти и множеството зли безименни същества, които дори Урд не вижда. Феите били прокудени от Дома им заради участието им в Разгрома и вече ги считат за Низши, макар че мнозина от тях отказват да се приемат за такива.

До вратата на галерията стоеше вълчица.

Това означаваше, че е четвъртък, което пък означаваше, че Брайс е отегчена до смърт, щом вече познаваше по появите на Даника кой ден от седмицата е.

Вълчицата хлопна с юмрук по тежката метална врата на антиквариат „Грифон“ — юмрук, чиито нокти бяха лакирани в цвят лилав металик и отчаяно се нуждаеха от маникюр. След секунда женски глас излая, полузаглушен от стоманата:

— Отваряй, адът да те вземе, Бри. Ще пукна от жега!

Седнала пред бюрото в скромната изложбена зала на галерията, Брайс се подсмихна и отвори на компютъра прозореца на камерата за видеонаблюдение над входната врата. Пъхна кичур от виненочервената си коса зад едното си заострено ухо и попита през интеркома:

— Защо си толкова мърлява? Все едно си тършувала из боклукчийските кофи.

— Какво означава „тършувала“, да му се не види?

Даника подскачаше от крак на крак с лъснало от пот чело. Избърса го с мръсна ръка, размазвайки някаква черна течност по него.

— Ако беше прочела някоя и друга книга, щеше да знаеш. Благодарна за разнообразието след цяла сутрин на отегчителни проучвания, Брайс стана с усмивка от бюрото. Тъй като галерията нямаше прозорци към улицата, сериозното оборудване за видеонаблюдение беше единственият начин да разбере кой стои отвъд дебелите й стени. Въпреки острия си полуелфически слух не чуваше почти нищо през металната врата, освен блъскането с юмруци. Голите стени от пясъчник не отговаряха на стандартите на последните технологии и клас А магии, които поддържаха сградата и предпазваха множеството книги в архивите на долния етаж.

Сякаш разбуден от мисълта й за долния етаж или пък от тракането на високите й токчета, тъничък глас попита иззад дебелата петнайсет сантиметра врата на стаята с архивите от лявата й страна:

— Даника ли е?

— Да, Лехаба.

Брайс хвана дръжката на входната врата. Заклинанията по нея завибрираха в дланта й и плъзнаха като пушек по луничавата й златиста кожа. Тя стисна зъби и изтърпя — още не беше свикнала с усещането, въпреки че от цяла година работеше в галерията.

Лехаба я предупреди от другата страна на измамно обикновената метална врата на архивната стая:

— Джесиба не обича да я каниш тук.

— Ти не обичаш да я каня тук — поправи я Брайс, обръщайки присвити кехлибарени очи към вратата на архивната стая и малката огнена феичка от другата й страна, която винаги идваше да подслушва, появеше ли се някой на входа. — Отивай да работиш.

Лехаба не отвърна — сигурно се беше върнала на долния етаж да пази книгите. Брайс врътна очи, отвори входната врата и я блъсна суха горещина, способна да изсмуче живота й. А лятото едва започваше.

Даника не просто изглеждаше, все едно е тършувала из боклукчийските кофи, но и миришеше подобаващо.

От стегнатата й дълга плитка стърчаха снопчета сребристоруса коса — обикновено идеално гладка и копринена, — а аметистовите, сапфирените и розовите кичури бяха опръскани с нещо тъмно и мазно, вонящо на метал и амоняк.

— Не си даваш много зор — измърмори Даника и влезе наперено в галерията.

Мечът в ножницата на гърба й подскачаше леко при всяка нейна стъпка. Плитката й се беше оплела в протритата му кожена дръжка и когато Даника спря пред бюрото, Брайс си позволи да я отплете.

Даника дори не я изчака, преди да разкопчае с тънки пръсти каишките на ножницата, пристегната към оръфаното й кожено моторджийско яке.

— Трябва да го оставя тук за няколко часа — обяви, сваляйки меча от гърба си, и тръгна към склада, скрит зад дървен панел в отсрещния край на изложбената зала.

Брайс се облегна на ръба на бюрото и скръсти ръце върху еластичната черна материя на тясната си рокля.

— Сакът ти за фитнес вече усмърдя целия склад. Джесиба ще се върне днес следобед и пак ще изхвърли боклуците ти в контейнера, ако ги завари тук.