Документът на Матлок

Лоринг излезе от служебния вход на Министерството на правосъдието и се огледа за такси. Наближаваше пет и половина, беше пролет, петък, и задръстването по улиците на Вашингтон бе неописуемо. Лоринг застана на ъгъла и вдигна лявата си ръка с надежда да се случи чудо. Тъкмо смяташе да се откаже, когато едно такси, взело клиент стотина метра по-надолу, спря пред него.

— На изток ли сте, мистър?

— Няма проблеми.

— Господинът не възразява.

Лоринг винаги се смущаваше в подобни случаи. Дръпна несъзнателно дясната си ръка назад, за да може ръкавът да покрие тънката черна верижка, обвита около китката и заключена за дръжката на чантата.

— Не, благодаря. От следващия ъгъл съм на юг.

Изчака таксито да се влее в потока на движението и възобнови безплодните си опити.

Обикновено при такива обстоятелства умът му беше нащрек, а сетивата — изострени. Очите му шареха и в двете посоки, изнамираха таксита, които се освобождаваха в момента, следяха ъглите на кръстовището за светещи четириъгълници на покривите на колите, които подсказваха, че ако се затича достатъчно бързо, ще успее да наеме таксито.

Днес обаче Ралф Лоринг нямаше желание да тича. В този петъчен следобед умът му беше потиснат от една отблъскваща истина. Току-що беше станал свидетел как осъдиха един човек на смърт. Човек, когото не познаваше, но за когото знаеше много. Нищо неподозиращ мъж на трийсет и три години, който живееше и работеше в малък град в Нова Англия1 на четиристотин километра от Вашингтон и който нямаше и понятие за съществуването на Лоринг, а още по-малко за интереса, проявен към него от Министерството на правосъдието.

Мислите на Лоринг се връщаха към просторната заседателна зала с голяма правоъгълна маса, около която бяха насядали хората, произнесли присъдата.

Беше противоречил ожесточено. Това бе най-малкото, което можеше да стори за човека, когото не беше виждал и който беше поставен с такава прецизност в съвършено неподлежащо на защита положение.

— Смея ли да ви припомня, мистър Лоринг — каза заместник-министърът на правосъдието, бивш военен прокурор на флотата, — че определени рискове се поемат при всяка бойна обстановка. Допустим е известен процент жертви.

— Обстоятелствата сега са съвсем различни. Човекът не е обучен. Той няма да знае нито кой е врагът му, нито къде е. Откъде да знае? Ние самите нямаме представа.

— Точно там е въпросът — обади се другият заместник-министър, издигнат от юридическата служба на някаква корпорация, привърженик на комитетски съвещания, и както подозираше Лоринг, неспособен да взема решение без тях. — Нашият обект е извънредно разнолик. Погледнете психологическата му характеристика — „не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение“. Точно така пише. Изборът му е логичен.

— „Не без недостатъци, но способен да намери изход от всяко положение!“ Какво, за Бога, значи това? Мога ли да напомня на комитета, че от петнайсет години съм оперативен работник! Психологическите характеристики дават само общи насоки, случайни преценки. Не бих изпратил човек, когото не познавам отблизо, да проникне сред неприятели, както не бих поел отговорност за математическите разработки на НАСА.

Председателят на комитета — професионалист от кариерата, отговори на Лоринг:

— Разбирам вашата предпазливост и при нормални обстоятелства бих се съгласил с вас. Но сега обстоятелствата не са нормални. Разполагаме само с три седмици. Факторът „време“ надделява над обичайните мерки за сигурност.

— Това е риск, който трябва да поемем — величествено заяви бившият военен прокурор.

— Все пак не го поемате вие — отвърна Лоринг.

— Искате ли да ви освободим от срещата? — Предложението на председателя на комитета беше напълно искрено.

— Не, сър. Ще я осъществя. Неохотно. Държа това да се запише в протокола.

— Още нещо, преди да привършим. — Адвокатът от корпорацията се облегна на масата. — Указание отгоре. Разбрахме, че обектът има свои лични основания да се включи в операцията. Това личи и от характеристиката му. Но трябва да е ясно също така, че всяка помощ, оказана на нашия комитет от страна на обекта, е безплатна и на доброволна основа. Тук е слабото ни място. Ние не можем, повтарям, не можем да поемем отговорност. Ако има възможност, бихме желали в протокола да се отрази, че обектът сам е дошъл при нас.

Ралф Лоринг се извърна с отвращение.

Движението се задръстваше все повече. Лоринг вече се беше приготвил да извърви пеша двайсетте и няколко пресечки до квартирата си, когато пред него се закова бяло волво.

— Влизай! Имаш глупав вид с тази вдигната ръка.

— А, ти ли си? Много ти благодаря. — Лоринг отвори вратата, намести се на малката предна седалка и нагласи чантата на коленете си. Вече нямаше нужда да крие тънката черна верижка около китката си. И Кренстън бе оперативен работник — специалист по задграничните маршрути2. Беше извършил голяма част от подготвителната работа по задачата, за която сега отговаряше Лоринг.

— Съвещанието продължи доста дълго. Стигнахте ли донякъде?