Дългият път надолу

Мога ли да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач? Разбира се, че мога да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач. Да не съм някой видиотен малоумник. Мога да обясня, защото е лесно обяснимо: решението ми бе обосновано, взето, след като го обмислих добре. Не че го бях обмислял кой знае колко сериозно. Не искам да кажа, че бе взето с лека ръка — просто не бе нещо кой знае колко сложно, или мъчително. Ще ви дам пример: да кажем, че сте банков мениджър в Гилдфорд. Имате намерение да емигрирате и в този момент ви предлагат работа като управител на банка в Сидни. Въпреки че решението ви на пръв поглед е лесно, налага се да размислите малко, нали? Най-малкото трябва да прецените как ще ви се отрази преместването, дали ще можете да се откъснете от приятелите и колегите си, дали ще съумеете да създадете нов дом за жената и децата. Можете да вземете един лист и да направите списък с „плюсове“ и „минуси“. Нали се сещате:

Не е много весело, а? Голф клуб значи! Я стига глупости. Очевидно се налага да се замислите заради възрастните родители, но това е всичко и май няма повече. След само пет минути грабвате телефона, за да позвъните в агенцията и да поръчате билети.

Така стана и с мен. Просто нещата, за които да съжалявам, не бяха много, а пък причините да скоча се бяха понатрупали. Единственото в моята колона „минуси“ бяха децата, а не виждах начин Синди да ми позволи да ги видя отново. Нямам възрастни родители и не играя голф. Самоубийството беше моят Сидни. Като го казвам, нямам никакво намерение да обиждам добрите хора в Сидни.

Казах му, че ще ходя на парти по случай Нова година. Бях му казала още през октомври. Представа нямам дали хората изпращат покани за тържество по случай Нова година още през октомври или не. Най-вероятно не. (И откъде да знам? Не съм ходила от 1984 година. Джун и Брайън, дето живеят отсреща, организираха парти, преди да се преместят. А дори тогава аз се мернах за около час, час и нещо, след като той си легна.) Не можех да чакам повече. Обмислям тази възможност от май или юни и умирам от желание да му кажа. Тъпа работа. Той просто не разбира, сигурна съм, че не разбира. Все ми разправят да не спирам да разговарям с него, обаче нищо не стига до съзнанието му. А и как е възможно човек да умира от желание за подобно нещо! Това само показва какво можех да очаквам, нали?