Ангелският експеримент

Поздравления. Фактът, че сте зачели това, ви приближава с гигантска крачка до шанса да оцелеете до следващия си рожден ден. Да, вие, които разгръщате страниците на тази книга. Не я оставяйте. Сериозна съм като смъртта — може би животът ви зависи от това.

Това е разказ за мен и за моето семейство, който спокойно би могъл да бъде и разказ за вас. Описаното засяга всички ни, повярвайте.

Досега не съм правила подобно нещо, затова се хвърлям с главата надолу. Вие се постарайте да не изоставате.

И така… Аз съм Макс. На четиринайсет години съм и живея със семейството си — пет хлапета, с които нямам кръвна връзка, но определено са моето семейство.

Ние… ами, ние сме просто удивителни. Дано не звучи като самохвалство, но досега не сте виждали такива като нас.

Казано накратко, ние сме страхотни, върховни, убийствено яки — но в никакъв случай „обикновени“. И шестимата — аз, Зъба, Иги, Ръч, Газопровода и Ейнджъл — сме целенасоченото творение на най-отвратителните и извратени „учени“, които можете да си представите. Ние бяхме експеримент. И след него човешкото в нас беше само 98 процента. Останалите 2 процента са решаващи, повярвайте.

Израснахме в научна лаборатория затвор, наричана Училището, заключени в клетки като лабораторни плъхове. Удивително е, че изобщо можем да мислим и говорим. А всъщност можем толкова повече.

Обектите от един друг експеримент в Училището също успяха да преживеят невръстната възраст. Те са свирепи хищници — отчасти хора, отчасти вълци. Известни са като Заличителите. Силни, хитри и трудни за подчинение. Изглеждат като хора, но при желание могат да се преобразят във вълкочовеци — с козина, остри зъби и нокти. В Училището ги използват за пазачи, охранители и… екзекутори.

За тях ние сме шест движещи се мишени, при това разумни, което превръща лова в истинско забавление. Накратко, искат да ни прегризат гърлата. И да се уверят, че светът никога няма да научи за нас.

Аз обаче нямам намерение да изчезна. И затова пиша на вас.

Тази история може да бъде и за вас или за вашите деца. Ако не днес, то скоро. Затова, моля ви, наистина ви моля, отнесете се към думите ми сериозно. Рискувам всичко, което имам в живота си, за да ви разкажа… защото трябва да знаете.

Продължавайте да четете — и не позволявайте на никого да ви попречи.

Макс. И семейството ми: Зъба, Иги, Ръч, Газопровода и Ейнджъл.

Добре дошли в нашия кошмар.

Интересното, когато си изправен пред неизбежна смърт, е, че приоритетите ти изведнъж се променят. Да вземем за пример настоящия момент.

Бягай! Бягай, по-бързо! Знаеш, че можеш.

Вдишах три пъти. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Надпреварвах се за живота си. Единствената ми цел беше да избягам. Всичко останало нямаше значение.

Шипките пред мен раздираха зверски ръцете ми? Голяма работа.

Острите камъни, кривите коренища и заострените пръчки осакатяваха босите ми крака? Няма страшно.

Дробовете ми се пръскаха от недостига на въздух? Можех да се справя.

Стига само да успеех да увелича максимално разстоянието между себе си и Заличителите.

Да, Заличителите. Мутанти — полухора полувълци, обикновено въоръжени, винаги кръвожадни. А в момента — преследващи мен.

Виждате ли? Приоритетите наистина се променят.

Бягай. По-бърза си от тях. Можеш да надбягаш всички.

Досега не бях стигала толкова далеч от Училището. Нямах представа къде съм, но въпреки това ръцете ми подскачаха като бутала край тялото, краката препускаха през храсталака, а очите ми трескаво оглеждаха пътя напред в полумрака. Можех да ги надбягам. Щях да намеря открито пространство с достатъчно място, където да…